„Вървете в пустошта и я обновете…”
Подготовката им бе отнела много време. Бяха се трудили. Бяха наблюдавали. Бяха изчакали.
Нямаха друг избор.
Атаката на Сигмънд и разрушаването на „Син мир“ бяха върнали проекта за биоморфоризация обратно в каменната ера. Построяването на нови главни компютри не им бе отнело много време, нито пък създаването на нови ДНК скенери. Трудното беше да се доставят нови запаси от древни ДНК на насекоми. Най-големите колекции кехлибар от Доминиканската република се бяха съхранявали в Американския природонаучен музей в Ню Йорк, в Смитсъновия институт във Вашингтон и в две частни колекции в Джърси.
Днес от трите града не бе останало нищо. Ню Йорк и по-голямата част от Северно Ню Джърси бяха сравнени със земята, почернели от пожарища и нашествия на гъбички и само тук-таме се виждаха зелените петна от устойчива на гъбички трева или някоя друга висока топола. От хеликоптера Там можа да види със собствените си очи доказателства за така наречените „шокови мехури“, в които по необясним начин предметите остават непокътнати, например след преминаване на торнадо, след разбиване на самолет в скалите или избухване на атомна бомба, когато всичко останало е стрито на пух и прах. „Версано-Нароус“ и старите две кули на Световния търговски център все още се издигаха над руините, въпреки че стените на кулите напомняха повече на окосена трева, напръскана с черна боя.
Изглежда, че епицентърът на експлозията е бил в Хобокън, макар че никой не можеше да каже защо. Градът беше изравнен със земята, камък връз камък не бе останал.
Още преди „Син мир“ да потъне в океана, на всички бе станало ясно, че четирите колекции са се превърнали в пара, част от въздуха, който дишаха. Затова до Доминиканската република бяха изпратени пет експедиционни кораба в търсене на нови попълнения от кехлибар. Първите три така и не се върнаха. Четвъртият се завърна с готов списък от необходимо оборудване, което да разменят с местните главатари срещу запечатани в кехлибар насекоми. Петата експедиция донесе кехлибар. А сега шести кораб, съгласно обещанието, дадено на главатарите, щеше да им отнесе дванадесет автоклава с живи насекоми, след него щеше да потегли седми кораб, после осми, ако главатарите удържаха на думата си и не ги закачаха. Така бе сложено началото на търговските пътища на онова, което Лесли Уелс, полуприемната майка на Там, бе нарекла „метастазис на цивилизацията“.
В небето се чу ясно бръмчене — тракането на хеликоптер.
Мъничката машина зави на север, без да се помайва и без да пилее и грам гориво, за да заобиколи своя кораб. Беше се насочил по посока на радиосигнала, записан предната нощ от Там по средата на почти напълно протритата лента. Говорещият беше обявил, че предава от Делмар и преди да изключи, пуснал едно старо парче на Елвис: „Хотелът на разбитите сърца“.
„Странно — помисли си Там, — по някакъв начин миналото се промъква и те заръфва за задника.“ Погледна към онова, което някога беше техният заден двор, пъхна едната си ръка в джоба и стисна в пръстите си протритото парченце от ухото на Измишльотко, опита се да сдържи сълзите си, очите ѝ засмъдяха и тогава забеляза, че по дърветата все още висяха нейните къщички за птици, а самите дървета все още имаха листа. Листата изглеждаха странно и потискащо кафяви, но все пак дърветата бяха оцелели.
А и Делмар беше още жив! Делмар, Ню Йорк. Само ако беше вярно, че там живееха цивилизовани хора. Само ако.
Притесняваше я следният въпрос: Защо обявяват своето местонахождение на всеослушание по радиото? На Азорите отдавна бяха решили, че по всичко изглежда светът е джунгла и е най-добре човек да не се обажда по радиото, а внимателно да слуша. И в никакъв случай да не се провиква: „Ей ме, тук съм!“ Защото рискуваше да разбуди тигрите.
„Делмар.“
Бяха изпратили координатите до Уини и Мишел в „Алфатаун“, които в момента насочваха телескопите си по посока на Северен Ню Йорк и при едно от прелитанията успяха да засекат голямо поселище, обградено с електрозахранвани оранжерии, обширни, но недотам добре развиващи се ферми и голяма ограда.
„Делмаранци.“
„Дали не умират и вече няма какво да загубят, като привлекат чуждото внимание?“, чудеше се Там. Или бяха загубили всичко и сега се опитваха да подмамят по-богатите в капана? Или това бе началото на града-държава, в който процъфтяваше строежът на оранжерии?
Бяха загадка, която не можеше да се изостави току-така. Но се намираха навътре в континента и щеше да е много скъпо от гледна точка на горивото да стигнат до тях. „Ейпълсид“ бе платноходка, чиито платна представляваха три големи, компютърно насочвани криле от самолет, монтирани вертикално върху палубата. Тъничък слой слънчеви батерии и два вятърни генератора осигуряваха електрозахранването. Освен малко количество, заделено за реактивния двигател, който щяха да използват само в краен случай, цялото налично гориво отиваше за хеликоптера и по време на това околосветско пътешествие бе малко вероятно да се натъкнат на петролни танкери. Поне докато някой не започнеше да събира и преработва маслото от кокосовите орехи или не се намереха хора, готови да разменят с тях керосин или бензин, всяка екскурзия във вътрешността на материците трябваше да бъде внимателно обсъдена и планирана.