— Може би следващия път — бе казал Джаксън. — Може би следващия път няма да пропуснем да запишем в договора опция за научни експедиции.
Но Ричард съвсем не мислеше за опцията за експедиции, когато седна в тържествения салон, докато двама мъже проверяваха охлаждащата система и кислородното захранване на неговия космически скафандър, а Лесли Уелс разопаковаше пред него някаква минилаборатория. Шлемът му лежеше на масата и той зяпаше през дълга редица прозорци към Южната щатска магистрала, и мислеше за това как подобно на екипажа на хеликоптера от видеолентата на Лесли и жена му е била настигната от рояка; тези мисли почти го накараха да загуби самообладание.
„Не може да е толкова зле — каза си той. — Сега просто изживяваш един от онези страшни мигове, както нощта, когато Там изчезна и трябваше да се обадиш в полицията да претърси квартала и изведнъж я намери да спи свита на кълбо в едно ъгълче в килера долу в избата. Ще видиш, роякът изобщо не е стигнал до къщата, ако пък ли е, Даун е имала достатъчно много време да се измъкне.“
Паниката започна да отстъпва.
„Ще видиш — повтаряше си той наум. — До обяд всичко това ще бъде просто още един научен проект.“
Просто още един научен проект… Джейсън Брадли веднъж бе сравнил Националната лаборатория в Брукхейвън с най-хубавия бар в града. На експедиционните кораби бе всеизвестен фактът, че след месец, прекаран в морето, хората, които са се изморили ден подир ден да споделят заедно тесните каюти, когато спрат в някой нов град, се разделят и тръгват всеки поотделно. Но още в десет часа вечерта всички неизбежно се събират в един и същи бар, защото докато са се разхождали поотделно, всеки член на екипажа се е спирал в първия срещнат бар и не след дълго започвал да разпитва къде ще го посъветват да отиде и, разбира се, накрая се озовавал в най-хубавия бар в града, където към полунощ се сбирал целият екипаж. Единствената разлика между Брукхейвън и най-хубавия бар беше, че хора като Ричард Синклер, Джаксън Ройкирк и Джим Пауъл в началото не бяха членове на един и същ екипаж. Като че ли Брукхейвън беше мястото, където им бе писано да се съберат.
Когато навремето Ричард се озова на стълбите пред Брукхейвън, вече го съпътстваше репутацията, че две от лабораториите, в които работел, били разбити от вбесени колеги. По онова време беше започнал да се самосъжалява, казвайки си, че е нежелана от никого откачалка, но най-накрая откри в Града на мечтите кръг от себеподобни чудаци със склонност към спорове, които изследваха науката, забавлявайки се и заради самата нея.
Всички освен Лесли Уелс. Беше пристигнала едва преди седмица от „Пасифик Технолоджис“, за да изнесе две-три лекции и да погледне новия ДНК „четец“ и „принтер“, но последните събития в Лонг Айланд, изглежда, щяха да я накарат да поостане.
Тя шокира Ричард с това, че принадлежеше към онези учени, които виждаха в професията си възможност да претендират, че превъзхождат останалата част от човечеството, и които често носеха значка с Дарвин и Айнщайн, сякаш с това казваха: „Вие, които си въобразявате, че знаете всичко, сте голяма досада за нас, които наистина разбираме нещата“.
От своя страна Лесли гледаше на Ричард като на човек, повече начетен, отколкото способен и му го съобщи без никакво протакане. Струваше ѝ се, че лошото ѝ отношение към Ричард е оправдано. Преди година тя бе открила непокътнат динозавърски вирус и имаше намерението да го клонира, за да може да го изучи по-добре. Но Ричард се намеси и замрази проекта ѝ, като опяваше, че възкресяването на вирус, който е бил неактивен цели шестдесет и пет милиона години, може да предизвика катастрофа.
— Ами ако излезе от лабораторията? — каза ѝ той. — Ако се окаже, че е смъртоносен за птиците или за земноводните, или за някои други близки родственици на динозаврите? Може да разтърсиш из основи световната екология. — Всичко това изрече полусърдито, полу на шега и Лесли не можеше да определи дали бе сериозен, когато се усмихна снизходително и добави: — Какво излиза? Щом не сме достатъчно умни да клонираме цял динозавър, значи ще се насочим към по-дребна мишена и ще клонираме динозавърски вирус?
— Но помисли за залога! — опита се да спори Лесли. — Лабораторията ми е уплътнена по-здраво и от Лабораторията за лунни материали. Шансът да получим вирус от сориан, който на всичкото отгоре да се окаже смъртоносен в наше време, е точно толкова голям, колкото и този да отидеш до някой игрален автомат в Лас Вегас и да удариш джакпота още от първия път.
— Абсолютно същото казвам и аз: всяка седмица по някой човек успява да го направи. Кажи ми сега: светът наистина ли се нуждае от динозавърска пилешка шарка? — Той се засмя, но за нея това бе арогантен смях, като нарочна обида…