Всеки грам гориво беше безценен. Но екипажът на „Ейпълсид“ реши, че си струва цената да открият източника на сигнала, макар и да се измерваше в много повече от гориво: един хеликоптер и двама пилоти.
Делмар. Новооткрити хора. Първият контакт. Смесица от надежда и страх.
(Само ако…)
Листата на едното дърво с къщичка за птици странно зашумяха и Там забеляза, че това съвсем не бяха листа, а огромен рояк пеперуди. Цветни красавици.
Миналото отново се промъкна и лекичко я докосна по врата. Цветните красавици на татко. Значи все пак нещо бе оживяло след ужасната нощ… После Там за пръв път наистина видя глухарчетата по ливадата. И се запита: „Дали от опрашването на пеперудите растенията бавно не започват да отвоюват своето кътче в света? И затова ли открихме, че не сме сами в Ню Йорк?“
Пеперудите на татко. Един мъдър човек някога бе казал, че всяка напреднала технология не може да бъде различена от магията. Добре тогава… Татко бе направил заклинание, което продължаваше да живее в старата къща. Но магията на науката не беше достатъчна, не и за татко.
Там пожела да можеше да направи истинска магия и да подобри света от негово име. Ако само бе знаел през всичките тези години, че нещо от усилията му е оцеляло след нападението на Сигмънд и че може би през всичките тези години е полагало основите за възкресяването на земята. Тогава сигурно би му било по-леко. Може би нямаше да се упреква толкова много, щеше да се товари по-малко, само ако…
За Там двете десетилетия след като „Син мир“ катастрофира, бяха изпълнени с радости и поражения, които времето поднася на всички хора. Първото и най-изпълнено с надежда радостно събитие дойде доста неочаквано: докато татко и Лесли се опитваха да възстановят проекта за биоморфоризиране, изведнъж откриха, че връзката им бе надскочила паяците, хлебарките и старото съперничество. Там ги окуражаваше, надявайки се някой ден отново да има семейство, но първата радост донесе и първото поражение.
Със „Син мир“ татко загуби и частица от себе си. Сърцето му бе силно наранено и духът му започна да изтича през тази рана. Татко така и не повярва, не можеше да повярва, че има право на лично щастие. Не и след решението, което бе взел на борда на „Син мир“.
Оставаше му работата.
Оставаше му Там.
А сега откриха лекарството, което може би щеше да спаси целия свят. Но не и татко.
„Не“, помисли си Там. Никой под тридесетте не би разбрал обзелите я особени ужас и радост. Спомени. Възстановяване. Спомени. За нея миналото винаги бе капан и ѝ беше трудно да повярва, че е имало време, когато се е возила с мама и с татко в тяхната по-бърза от вятъра кола през онова междущатско пътуване чак до Орландо и че хората някога са смятали това чудесно преживяване за даденост.
„Последните дни от стария свят бяха нашето най-хубаво време — каза си Там, — но сега са по-далечни и от друга галактика.“ Обаче все още имаше моменти, в които ѝ се струваше, че тези дни са на милиметри от нея, че би могла да протегне ръка и да ги докосне — колко топло и сигурно се бе чувствала, когато мама миеше косата ѝ в детското легенче или когато играеше на видеоигри с татко. Пожела си наистина да се докосне до тях, да може да размаха вълшебна пръчица, да върне времето назад и всичко да завърши щастливо. Тогава не би ѝ се наложило да отлага сватбата си, за да възражда света. Мама и татко щяха да танцуват заедно на сватбата ѝ и щяха да продължават да живеят в красивата къща. Татко щеше вече да е излязъл в пенсия и щяха да обядват всяка седмица в сладкарницата на Лу. А децата ѝ щяха да познават баба и дядо, щяха заедно да строят пясъчни замъци на плажа. А в сега очуканите и прогнили къщички щяха да живеят врабчета.
— Но, татко — прошепна си тя. — Нямам вълшебна пръчица.