Имаше само магията на науката. И магията на спомените. Добра магия. Зла магия. Добра. Земята не правеше разлика. Не издигна глас да отговори на Там.
Просто продължи нататък по планетарната си орбита.
Безразлична.
Неведуща.
Завинаги.
Послеслов
Истини и измислици
Някъде около 1953 година един свещеник запитал прочутия британски естествоизпитател Дж. Б. С. Халдейн какво е успял да научи за Бог след всичките тези години, посветени на изучаването на земните създания. Припомняйки си, че макар две трети от Земята да са покрити с вода, три четвърти от всички известни видове са насекоми и една трета от тях — буболечки, той отговорил: „Едно нещо — Той е бил необикновено привързан към буболечките“.
Нека сега с вас спрем и се замислим за момент върху това.
Не знам дали повечето от учените гледат на Земята като на страна на безкрайните чудеса, породени от разнообразието и устойчивостта на живота. При мен поне със сигурност е така. Като се връщам назад във времето, доколкото мога да си спомня, винаги съм изпитвал страхопочитание (и съм бил обсебен) от насекомите. Дори когато мислите ми се насочат към това как някой ден може би ще успеем да впрегнем достатъчно енергия, за да прекосим бездната между звездите, дори тогава насекомите продължават да ме преследват. Нека отбележим следното: по някакъв свой начин, мозъкът на мравката, който работи далеч по-ефективно от която и да е машина, проектирана до този момент на чертожните дъски, е способен да извършва всички съществено необходими задачи, направили възможно възникването на самовъзпроизвеждащи се машини. Това е действителност, а не измислица. В мъничкия сноп нерви лежи ключът към технологичния прогрес, с помощта на който ще се осъществят гигантските инженерни проекти (включително създаването на пръстен от слънчеви батерии около екватора на Луната), които са както приложими, така и икономически изгодни. В него буквално лежи ключът към вселената.
Може би всички ние трябва да изпитаме страхопочитание и да се замислим.
Всички основни факти около насекомите в тази книга, включително това как те поддържат нашите езера, реки, гори, почва и в крайна сметка самите нас, отговарят на истината. В Канзас действително съществува закон, според който за две кофи, пълни с откъснати глави на скакалци, се полага премия от пет долара. Термитите и хлебарките наистина се нареждат сред най-ефективните преобразователи на продуктите в природата. Те ни придружават вече повече от четиристотин милиона години, и толкова добре се справят със своята задача, че всеки въглероден атом в нашето тяло е преминал през тях — и то многократно.
Също така е вярно и че две гори, едната от които облъчена с гама-лъчи (мощни „роднини“ на рентгеновите лъчи, както е описано в глава 9), а другата — прочистена от намиращите се в нея мравки, имат съвършено различни съдби. Изводът от тези опити е, че липсата на мравки в една гора може да навреди в много по-голяма степен, отколкото ефектът от радиацията след ядрена война. Халдейн трябва да е разбрал, че Бог също така е необикновено привързан и към мравките. Те съставят над десет процента от цялата животинска биомаса в повечето сухоземни области, включително в горите и в нашите градове.
Цялата апаратура, която цъка по страниците на тази книга, има своите еквиваленти в реалността. Модулът на Пауъл (описан в първа глава и предвиден да изнася строителни материали в орбита) е евтин, по-ефективен вариант на „космическата пушка“ на д-р Ричард Бул, чиято поява бе предсказал Жул Берн. Реакторът тип „ускорител на частици“, толкова умело използван от Донът Питърсън като бухалка в глава 23, е проектиран от физика Джим Пауъл от Националната лаборатория в Брукхейвън и е бил тестван за пръв път през 1990 година. Едностепенният носител, към който би трябвало да бъде закрепено устройството на Пауъл (неизхвърлящо отпадъци), е оригинално разработен (от Пауъл и Пелегрино през 1984 година) за Американо-съветската инициатива в космическото сътрудничество на сенатор Спарк Мацунага. Космическата сонда „Дарвин“ също е по проект на Пауъл и Пелегрино от 1985 година и фактически бе главната причина да се занимая с дълбоководните роботи, за пръв път използвани за изследване на Галапагоския риф и на потъналия „Титаник“ (този опит ни послужи като тренировка за ледените светове около Юпитер и Сатурн, а работата ми с дълбоководните роботи беше прекратена за известно време). Дирижабълът „Син мир“ е незавършен проект на Пелегрино и Пауъл, а микроскенерът с ядрено-магнитен резонанс засега съществува само на чертожните дъски, но това е засега.