Какво друго в тази книга отговаря на реалността? Дали такива чудеса и ужаси като гигантските паразитни червеи, клонирането на изчезнали видове, ятата Десмодус, скритите в космоса океани и периодите на масово измиране са наистина възможни? И да и не, вижте сами:
1. Всички основни исторически детайли, включително това откъде идва традицията да се кръщават корабите, като се чупи бутилка шампанско в техния борд и защо човекът, основал и организирал кръвните банки в Америка, умрял от загуба на кръв, са истина.
2. Проектът за биоморфоризиране (представен в глави 16 и 17), позволяващ възкресението на изчезнали древни форми на живот, като се вкара тяхната ДНК (най-вече — регулаторните гени) в зародиши на най-близкия до тях животински вид, е последната версия на моя все още развиващ се „Проект Джурасик Парк“ (който Артър Кларк охарактеризира с думите: „Добави вода и давай да върви!“). Биоморфоризирането би опростило до голяма степен процеса на „клониране“, правейки възможни такива чудеса като създаването на живи, дишащи динозаври, но също така задава съвсем навременния въпрос, повдигнат от Крайтън и Спилбърг: „Само защото можем да го направим, трябва ли да го правим наистина?“
Докато мостът, който се каним да построим (което вече изисква да се даде ново определение на думата „изчезнал“), все още съществува единствено в нашата фантазия, то сега е времето да размислим какви ли чудовища могат да се крият под този мост — преди в действителност да се окажем в положение да си имаме вземане-даване с тях. Понеже генетичните разлики между човека и шимпанзето са по-малко от един процент, означава ли това, че взимайки пълен отпечатък от ДНК, да речем, от кости на австралопитек и ембрион на шимпанзе, ще го превърнем в един от нашите предшественици, с помощта на процеса на биоморфоризиране, просто като му „пришием“ променени вериги от човешка ДНК… промяна, по-малка от един процент. Като вземем предвид всички предзнаменования на откровената жестокост (без да споменаваме съживяването на грозния призрак на робството), става ясно, че този експеримент не бива никога, при никакви обстоятелства да бъде провеждан — той е едно от чудовищата, към което не бива никога да се доближаваме. И което говори добре за учените, е, че те са сто процента единодушни по този въпрос.
Древните пеперуди и динозаври обаче представляват съвсем различна материя и палеонтоложката Мери Швайцер направи тази вероятност почти реална, като успя да отдели истински древни кръвни продукти (фрагменти от тях) и други органични съставки от бедрото на тиранозавър рекс. По-късно център на нашето внимание станаха „мумифицираните“, тънки като хартия кости, съдържащи се в находище на динозавърски яйца в Китай. Първоначалните резултати, получени в Лабораторията на Швайцер, навеждат на мисълта, че що се отнася до големите, двуноги месоядни динозаври, то приблизително осемдесет процента от техния геном може да се открие в момента в щуращите се по света щрауси (повечето от оставащите двадесет процента вероятно могат да се проследят в други животни, включително в земноводни). Хванал съм се на един дългосрочен бас с мой колега от Американския природонаучен музей, че някъде около 12 септември 2015 година (двадесет и първия рожден ден на Ашли Джейн Амбър Пелегрино) ще имаме първите живи биоморфи на сориани. Облогът е шестдесет и пет кутии шоколадови десерта „Марс“ — по една кутия за всеки милион години, откакто те за последен път са вървели по Земята. По моя оценка шансът да спечеля с 50/50.
„И какво от това? — може да попитате вие. — На кого са му притрябвали биоморфи на сориани?“
Отговорът е, че сравняването на човешкия геном с този на динозаврите, птиците, земноводните, подобни на бозайници, самите земноводни — дори на насекомите и гъбичките — ще (а и ни) учи как да разчитаме ДНК. Засега за нас не представлява трудност да направим копие от който и да е генетичен код по избор, но на практика сме в състояние да прочетем и разберем само няколко изречения от книгата на живота. Намираме се в ситуация много близка до тази на първите египтолози, доближили се до опияняващо красивите йероглифи, но не могли да ги разчетат, докато не е бил открит Розетският камък. С малко помощ от страна на изчезналите видове ние се учим как да издълбаем генетичния розетски камък. Вече започваме да разбираме думите. В това разбиране се съдържа на практика лечението на всяка позната ни болест, включително и на стареенето. Изглежда, че в течение на това поколение, което днес населява Земята, ще съумеем изкуствено да стимулираме човешката интелигентност и евентуално дори да „обърнем“ процеса на стареене. Теоретично няма граница за продължителността на човешкия живот — това открива големи перспективи и равни отговорности пред целия свят. Тук винаги се сещам как някой бе казал: „Звучи страхотно. Ако живеем толкова дълго, може би „наистина“ ще можем да излезем навън и да колонизираме космоса — да използваме „последната граница“ като предпазен клапан за увеличаващото се население“.