Ето, пред нас имаме тарантула, която е два пъти по-голяма от осата-майка и е въоръжена с отровни извити зъби. Може би си мислите, че според всички правила на вероятностите все някой паяк би променил своето поведение и би настръхнал заплашително („Ако ме приближиш, ще те убия!“), като по този начин наруши цикъла и успее да предаде тези си гени за оцеляване на своето потомство. Но точността, с която ларвата разкъсва и изяжда органите на паяка, и то в най-правилната последователност, ни подсказва, че тези отношения между двата вида не са се променили от милиони години.
Въпреки че съревнованието между индивидите определено е могъща движеща сила в природата, то не е меродавно за цялата история на естествения подбор. Дейвид Слоуън Уилсън (от щатския Нюйоркски университет в Бингхемптън) предполага, че отделните нива на подбора „влизат едно в друго като руски матрьошки. В рамките на даден организъм гените се съревновават с други гени, в рамките на една група животните се съревновават с други животни; групите се съревновават с други групи; а мегагрупите се съревновават с други мегагрупи“. В този смисъл, кошерът или цялата екосистема на един риф, или биосферата сама по себе си, могат буквално да бъдат разгледани като цялостен организъм.
Ако приемем, че Земята е сложен биологичен механизъм, чиято дейност е накъсана от спорадични масови измирания, то тогава би ни било много трудно да обясним как нашето малко кътче във вселената все пак изобщо функционира. Това не бива да е повод за отчаяние. По-скоро трябва да ни изпълни радост, че живеем в епоха на велики открития (или, ако предпочитате, в ера на невежеството), в която накъдето и да се обърне човек, все ще се сблъска с някоя още неразрешена загадка. Ако започнем да мислим за цялата взаимносвързана екосистема като за една обща форма на живот, ще се видим изправени пред нови въпроси, касаещи проблема дали геномите на различните видове могат по някакъв начин да „комуникират“ един с друг, така както нашата нервна система комуникира със свободно движещите се клетки на имунната система. Прибавете към тези въпроси и факта, че от направените ехограми с висока разделителна способност става ясно, че при човека всяка трета бременност започва със сериозен дефект (често наричан „преходно явление“), който бързо се самокоригира, все едно че регулаторните гени притежават нещо като обратна връзка, все едно че ДНК е компютър, способен да извършва поне най-елементарни изчисления… както в границите на дадено тяло, така и извън него. Възможно ли е трилиони малки самопредпазващи се биокомпютри, пъплещи навън в пустошта в една или друга степен да се настройват към евентуалните промени в околната среда? Навярно и тази мисъл, подобно на повечето по-странни хрумвания, ще се окаже погрешна, но това в никакъв случай не бива да ни спира да проучим всички новопоявили се въпроси. Ако ви накара да допуснете, че взаимоотношенията между видовете са по-сложни, отколкото някога сте си представяли и ако следващия път, когато някоя скромна мравка пресече пътя ви, предизвика любопитство — а може би дори и чувство на благодарност и удивление — тогава тази книга ще е постигнала поне малка част от онова, заради което бе написана.
4. Още по времето, докато я пишех, много от описаните в нея въображаеми събития изведнъж, малко след като предадох ръкописа за печат, се появиха като водещи новини в заглавията на вестниците. Например болестта луда крава доби повсеместна известност след възникването на нов вид приони, които действително наложиха в Англия да се „горят крави на клада“. После, през април 1996 година четиридесет души от едно село в Бразилия бяха ухапани, докато спели, и то не от друго, а от Desmodus (но този път нямаше фатални последствия и както е посочено в глава 8, твърде големия брой от едър рогат добитък в района направи това произшествие напълно предсказуемо, ако не и неизбежно). През август 1996 година също така бе забелязан впечатляващият и в известна степен ужасяващ бум на бактерии и планктон в Северния Атлантически океан около Големите плитчини, докато в същото време Америка изпадна в паника заради масовото измиране на пчелите. После, през зимата на 1997 година, неколцина жадни за сензации журналисти от медиите се захванаха с изтичането на „радиоактивна тежка вода“ (но те, разбира се, пропуснаха да споменат, че човек спокойно би могъл да пие вода директно от „отровния теч“ и да получи само една двехилядна от дозата, която получава ежедневно от заобикалящата го среда (или една шестхилядна, ако в къщата му има мраморен под или плот за маса), и докато призоваваха за затваряне на Националната лаборатория в Брукхейвън, на северния бряг на Лонг Айланд избухна нашествие на Sarcoptes — акари. (Бележка на редактора: Аз самият мога да потвърдя всичко това и понякога си мисля, че ще е най-добре следващия път, когато Чарли седне да пише книга, да се спре на нещо по-безобидно, като цветята например.)