Всичко това е най-обикновено случайно стечение на обстоятелствата, си казвам аз, и много напомня на „статистическата аномалия“ на Шарън. Между другото, така нареченият „ефект на Шарън“ (бил той статистическа аномалия или не) наистина съществува, той е наречен в чест на познанство на Артър Кларк с отец Марвин Фернандо (името на последния е променено, за да предпази невинния до доказване на обратното).
5. Щраусовите динозаври, способни да променят цвета на кожата си, от пролога бяха действително създадени преди няколко години, като част от детска книжка, която мислехме да напишем заедно с несравнимия илюстратор на научна фантастика Боб Егълтън („Другият Ноев ковчег“: този с всичките динозаври на борда… и който е все още там… някъде). Органите, с които си сигнализират динозаврите, са измислени, но са базирани върху съвсем реални въпроси относно това защо щраусовите динозаври и октоподът, независимо че имат необходимите крайници за манипулации и високо развита стратегия как да си осигуряват прехрана, не са ни изпреварили и не са развили първи по-голям и способен да използва оръдия на труда мозък. Според антрополозите човекът е извършил най-голямата крачка в своята еволюция, когато се изправил на два крака (и освободил ръцете си, за да могат да вършат работа). Аз мисля, че яйцата на динозавъра и на октопода ни разказват различна история: най-голямата еволюционна стъпка в развитието на човека е била в действителност направена от жената, когато тя започнала да консумира меса и други високохранителни продукти и да използва собствените си високохранителни натрупвания за изхранване на новото поколение: първо през пъпната връв, а после — чрез млечните жлези. Големите мозъци са неиздържани от енергийна гледна точка. Въпреки че заема по-малко от два процента от целия обема на тялото, нашият мозък консумира повече от една четвърт от усвоения кислород и хранителни вещества. Окончанията на нашия неокортекс представляват по същество гигантски паразити, живеещи в нашето тяло, и се изисква изключително подходящ тип майка, която да осигури условия за тяхното оформяне през всичките години на човешко съзряване (за подробности по този въпрос виж глава 4 от „Завръщане към Содом и Гомор“, Avon Books, 1995).
6. Автор на хипотезата за двустепенното измиране на динозаврите, описана в глава 1, съм аз. Удивителните находки, като откритите в Китай фрагменти от динозавърски яйца и кости на бозайници, които ме подтикнаха да я формулирам, включително и свидетелствата за космическа катастрофа, след тяхното измиране (което ще рече съществуването на кометен/астероиден слой, възникнал около 65 милиона години пр.Хр.), са истински.
7. Последните разкрити отлагания от кехлибар в Ню Джърси датират приблизително отпреди 90 милиона години (възрастта им се определя от такива доказателства като датируеми вулканични скали; колко над или под тези вулканични скали лежи кехлибарът и колко над него са открити последните кости на динозаври). Запознаването ми с отлаганията на кехлибар в Ню Джърси стана през 1977 година с посредничеството на палеонтолога Жерар Р. Кейс, което директно даде тласък на скандалния проект за „клониране“ на динозаври. Може би си припомняте една сцена от филма „Джурасик Парк 1“, в която един адвокат се спуска със сал по поток в джунглата, минава покрай мина за кехлибар и се създава усещането, че разкопките за откриване на насекоми от ерата на динозаврите се провеждат изключително в стил „Индиана Джоунс“, след борби с враждебните обитатели на джунглата. Съжалявам, но този път няма да разказвам истории ала „Индиана Джоунс“. Най-често разкопките, на които сме били с Кейс, се намират в близост до строежи, алеи с магазини или до покрити със смог магистрали.
8. Изборът на нова плячка и на нов гостоприемник, изчезването на живота в реките, измирането на птици, ужасяващите събития как други видове заемат освободената ниша (тук паякообразните и други все още недоминиращи групи от безгръбначни се нанасят в освободената от насекомите ниша), отравянето на океаните, масовото унищожаване на посевите и глобалния икономически колапс са само някои от резултатите, които можем да очакваме, ако някой ден изчезнат дори и една шепа от семейства насекоми (групи, обхващащи приблизително еднакви видове). Въпреки че основните факти, които съм изложил (в глава 3) относно милионите акари, живеещи в домовете и по кожата ни, са верни, съм си позволил волността да ги използвам, за да илюстрирам какво може да последва след някой бум на популациите или изменение на поведението, които несъмнено биха настъпили при отсъствието на познатите им природни врагове (но никой не е бил изяден жив от акари, докато си спял в леглото… поне засега). Почти всеки мой познат гледа на насекомите като на досадна напаст, но никой от нас все още не разбира напълно, че може би те държат на почетно разстояние още по-отвратителни напасти. Нашествията на „прашинки“ са нагледен, макар и измислен пример, който въпреки че е изключително необичаен и кошмарен, може да се окаже детска приказка в сравнение с всички онези изненади, които ще ни поднесе природата, в случай че насекомите изчезнат.