— Тъпо — каза тя. — Ако съдим по положението на телата, бих казала, че са се спуснали ураджийската посред рояка, а перките са вдигнали истинска вихрушка. Докато операторът излезе навън, перките вече са наемели няколко лопати от тия неща в кабината и по дрехите на пилота… Горките копелета не са имали никакъв шанс… Изброявам още шест… с това седем тела в парка… и други две до полицейската кола. Моторът още работи…
— Какво е заключението ви? — попита един глас от Вашингтон. Говореше Амбър Мърдок, а гласът ѝ бе сух. — Все още ли смятате, че са акари?
— Със сигурност — отвърна Лесли. — Тези, как всъщност ги наричат медиите?
— „Прашинки“.
— Тези така наречени „прашинки“ в действителност представляват рояк паяци. Акари.
Значи, помисли си Ричард, сега ще направим „Операция пролетно чистене“. След като събраха нужната информация, „Син мир“ ще прелети над периметъра на акарите. Към баласта на въздушния кораб бяха добавени галони с препарати за миене на чинии във варелите с вода и двете съставки сигурно вече се бяха разбъркали добре. На теория напръскването на периметъра със сапунена вода щеше да затвори врага зад черта, която той да не може да прескочи. После щяха да спуснат мостовете и да позволят оцелелите да се изтеглят, щяха да намокрят дрехите им и да ги съблекат, а зад тях самолети на противопожарната охрана щяха да обливат сградите в оградения периметър, а после — като предпазна мярка — и всичко извън периметъра. Според Лесли до сутринта, след като се напръскаше всяка стая в заразения район, „кризата ще остане далеч назад“.
По начина, по който го разказваше Лесли, изглеждаше, че всичко ще завърши съвсем задоволително.
Само дето Ричард си спомни как беше чел някъде, че понякога паяците и акарите сплитат копринени нишки, с които се понасят по въздуха като въздушни моряци… като семена от глухарче… като зараза…
Западната стена на постройките на „Оушън Клъб“ представляваше огромни завити филизи от чернилка, през която тук-там проблясваше като светлинен лъч парче мазилка. Милиарди малки чудовища покриваха прозорците и балконите на „Ренесанс Билдинг“, и Ричард предположи, че ако „Операция пролетно чистене“ не проработи на дело така добре, колкото на теория, то скоро акарите ще се окажат стотици милиарди. Може би стотици трилиони.
Под сградата в парка лежаха седем вързопа с кости, облечени в ризи, панталони и поли. Ричард си даваше сметка, че само в „Оушън Клъб“ и в „Ренесанс Билдинг“ трябва да има повече от триста скелета. Много от тях сигурно се намираха в асансьора или по стълбите. Знаеше, че стълбите бяха първото място, където бе угаснало светлото пламъче на цивилизацията, стълбите, на които десетки изскочили от леглата мъже и жени се бяха втурнали вкупом към измамната сигурност на улицата. Онези, които стигнали първи до металните врати на партера, са били и първите премазани от несръчната, склонна към внезапно сеене на смърт, безмилостна лавина от отчаяни, ръфани от акарите тела, спускащи се надолу. Ричард безуспешно се опита да прогони от главата си мислите за техните викове. „Божичко, боже Господи“ — помисли си той. И стана възможно да повярва, че каквото и да беше станало тук, то бе само предчувствие за нещо, излязло изпод контрол, което дебнеше да унищожи света.
Той съвсем лесно повярва в кошмарите, докато прелиташе над мъртвилото на булевард „Лорелтън“. После над Пен стрийт — същото мъртвило. После над „Лафайет“.
„Син мир“ хвърли три котви с лепкави краища близо до кръстовището на „Лафайет“ и „Пен“, където тревните площи и шосето бяха изцяло покрити от движещи се вълни черен пясък. Последната, четвърта котва се спусна от щирборда при носа на кораба, удари се силно в един от боровете на Ричард, завъртя се около основата му и моментално се втвърди. Подобно на предшестващите я три и тази лепкава бомба проточи дълга нишка от „Син мир“. За да предотвратят проникването на акари нагоре по линиите, на носа и кърмата бяха поставени наблюдатели, които постоянно пръскаха горния край на котвите с пара под налягане.
Ричард щракна затварящия механизъм на шлема си, чу съскането, идващо от пакета на гърба му, и усети клокоченето на охлаждащата течност, която започна да циркулира по километричните тръбички, пришити в скафандъра му. Течността изду пластмасата около лактите и коленете му. Притисна ребрата и диафрагмата му колкото да затрудни неговото дишане, но тъй като бе затворен в пластмасова обвивка, ако я нямаше охлаждащата система, щеше да се чувства като човек с мокър костюм, шляещ се по плажа в горещ летен следобед.