Майката смачка и сдъвка кореноядния. След това около гърлото ѝ проблесна червено, с което сигнализира на малкото си, че е време за хранене. То се приближи, долепи муцуна до нейната и тя изсипа мекото месо в гърлото му, като запази за себе си само костите и козината. Като приключи с храненето, тя отново атакува дупката на кореноядните, кълцаше с мидата и копаеше с пръсти, докато не я заболя лапата.
Малкото гледаше как най-после майка му внимателно достигна до малка кухина, осеяна с гроздове яйца. Като побягнаха, за да си спасят живота, косматите животинки изоставиха след себе си малко потенциално угощение. Докато оглеждаше доколко са се втвърдили яйцата, тя със задоволство установи, че жълтъците им са още свежи и меки, изпълнени с неизползвани хранителни съставки.
Тя му подаде целия грозд и когато то я погледна, искрейки удивено с цитринов и топазов блясък, тя му сигнализира, че не е гладна. Това, разбира се, беше лъжа. И докато я гледаше, то погълна на две хапки угощението, без да си дава сметка за глада, който тя се опитваше да изхвърли от съзнанието си, защото никога преди това не я бе виждало да лъже. В тези дни на глад тя щеше да поеме точно толкова храна, колкото бе необходимо, за да оцелее, и така да запази живота на своя син.
(Само ако…)
Това е най-жалкото усещане, което някое съзнателно същество, било то човек или сориан, някога ще познае: само ако…
Само ако природата не бе избрала точно този момент да отвърже глада и хаоса след някакъв ужасен спазъм на зложелателство, тогава би било възможно да допуснем, че родът на кореноядните никога нямаше да управлява Земята и че кракът не на бозайник, а на сориан щеше да стъпи един ден на Луната.
Само ако…
Те продължиха трудното си пътуване на югозапад в търсене на нещо за ядене. Малко след залез достигнаха до онази част на гората, където листата бяха покрити с дупки и петънца. Майката спря, взе шепа благоуханна почва, помириса я и я захвърли настрана. По левия ѝ хълбок проблесна сигнал за внимание и синът ѝ тихичко изскимтя в отговор.
Нарастващата ясна луна изгряваше. Лунните лъчи проникваха през голите мъртви клони на едно дърво, проникваха през десетки хиляди голи дървета и достигаха до бързо ерозиращата, оголена почва, изпълнена със зловонието на загниващите бели паяжини. Докато оглеждаха умиращата гора, майката се стресна от тих шум изотзад. Тя веднага се обърна, големите ѝ очи се взираха от дърво на дърво. Видя как обширната опустошена земя, която току-що бяха пресекли и която тя бе взела за дъно на изсъхнало езеро, внезапно като по чудо се изпълва с вода. Повърхността на езерото се движеше подобно на мъгла, но бе по-черна, отколкото би могла да бъде някоя мъгла и приближаваше подобно на приливна вълна.
Осъзна, че в момента се намират на хълм, който ненадейно се е превърнал в остров и че фалшивото езеро се плиска само няколко крачки по-долу, увеличавайки още повече своите размери. Кожата ѝ просветля от ужас, краката ѝ се превърнаха в натегнат трамплин, искаше да избяга. Въпреки това сигнализира на малкото си да остане на високо, а тя самата, без да знае защо, се доближи до езерото. За момент стигаше до глезените ѝ. Създаваше усещане по-скоро за плътен прах, отколкото за течност или за мъгла. Разтвори се край краката ѝ като живо, дишащо същество, което я гъделичкаше. След малко достигна до коленете ѝ и когато тя почеса крака си с лапа, усещането за гъдел както и моментната ѝ надежда, че е в безопасност, се стопиха с отчайваща бързина.
Остра болка избухна в краката ѝ, когато езерото, събирайки силите, се затвори около нея, потопи я, захапал безмилостно и се отправи към малкото. Тя успя да отскочи, блестящ, но напразен опит, в който краката ѝ се откъснаха от повърхността, но езерото я сграбчи като голяма черна вълна и падайки надолу, тя изчезна в ужасен порой от кръв.
Приливът се нахвърли яростно да се храни с тялото на майката сорианка и отстъпи от нейното малко, като за кратко време му отвори тясна пътечка за бягство. Но то не избяга, за да се спаси. Чакаше я да изплува, остана твърде дълго до нея, без да разбира изцяло какво означава смъртта, неспособно и нежелаещо да приеме края.
Само ако…
I
Провокацията