Лесли провери дали кутията за образци на кръста му е добре закрепена.
— Ще трябва да се връщаме бързо — каза тя. — Няма да има време за разглеждане на забележителности.
Ричард задърпа прикрепените към скафандъра му въжета.
— Разбрано.
— Готови? — попита нечий глас по радиовръзката на Ричард.
— Когато кажеш — отвърна той.
Докато въжето го спускаше на земята, той чу някакъв вой. Веднага щом като усети, че краката му докосват земята, се освободи от въжетата. Те се провесиха на метър и двадесет над пътя, всяка от чиито червени тухли бе така плътно покрита с акари, че изглеждаше невъзможно да стъпи където и да било, без да затрие стотици от тях. За миг се разпръснаха по ботушите му и той усещаше движенията им дори и през дебелата пластмаса на скафандъра.
— Дръж ги! — извика Лесли по радиовръзката.
Скрит зад ограничаващите го сглобки, Ричард засмука пълзящите по краката му акари и ги вкара в първото отделение на кутията за образци на Лесли. Докато камерата на шлема му автоматично отчиташе времето и мястото, от което беше събран образец №1, роякът покри кутията на Лесли и ръкавицата на дясната ръка на Ричард.
Екраните в тържествения салон показаха, че дишането му се ускорява и че сърцето му пропуска два удара, когато той се надигна на несигурните си крака и тръгна към своя дом.
По средата на пътя към къщи се наведе да прибере образец №2 от един скелет, обвит в кадифена рокля и с чехли. Костите бяха оглозгани до блясък и не се виждаше дори и парченце сухожилие, което да ги скрепя. Изглежда сякаш бяха нахвърляни върху тротоара под формата на човешко тяло.
В Брукхейвън Джаксън Ройкирк гледаше картина на улицата, предавана от камерата на шлема на Ричард. Преброи точно шест купчинки дрехи. Само шест. Джаксън не можеше да разбере защо по ливадите и тротоарите не се виждат повече трупове. Ако нещо започне да те изяжда жив у дома, то първата, продиктувана от болката човешка реакция е моментално да избягаш от това място. Пен стрийт трябваше да е затрупана с тела… освен ако всички не са били изненадани вкъщи и толкова бързо проснати на земята, че да не са имали време да изтичат до вратата… или пък кварталът е бил евакуиран, преди да го застигне угрозата. Всичко това премина за миг през мислите на Джаксън и той започна да се страхува, че по-късното обяснение няма да спре Ричард. Със сигурност при възникването на кризата — само през няколко блока от тях — в квартала край Магнолия парк не е имало никаква евакуация. По това време почти всички са си били по къщите и улиците са изглеждали също толкова пусти.
Но Ричард вече си бе задал същите въпроси и беше стигнал до същото неминуемо заключение по повод рядко срещаните мъртви тела на улицата. Навсякъде лежат непогребани мъртъвци, каза си той. Зад всяка врата, покрай която минаваше.
— Два образеца са достатъчни — извика Лесли по радиовръзката. — Президентът ще се обърне към нацията и имаме нужда от онова, което си събрал до момента, ясно?
Няколко дълги мига той не каза нищо. Просто стоеше на моравата пред къщата си и гледаше как първото тъмно петънце се изкачва по стъклото на шлема му. Положи всички усилия да запази самообладание, да прочисти мислите си, но през стъклото видя, че цялата морава, зидарията и покритият с червени керемиди покрив са почернели. За един сюрреалистичен миг се опита да убеди сам себе си, че ако Даун е била много бърза, е успяла да избяга навреме от къщата или плътно да затвори вратите и прозорците и да се изолира на сигурно вътре. Но лекият обеден бриз, който бе носил „Син мир“ и сега караше въжето на най-близката котва да звънти като струна, си играеше с пърхащото перде на отворения прозорец на спалнята, а последният спомен, който пазеше Ричард от нея, беше Даун, легнала в тяхното легло с боси крака и гол гръб.
Най-накрая той постави едното си коляно на земята и се наведе да напълни третото отделение на кутията за образци. По това време акарите пълзяха по шлема на скафандъра му, пречеха му да вижда и изпращаха вкъщи съобщението, че ако паднеш в Лонг Бийч и си пробиеш скафандъра, ще е не по-малко фатално, отколкото ако си на Луната. Когато се опита да забърше акарите с облечената си в ръкавица ръка, стъклото се покри с червено-черна смес.
За момент остана объркан и се опита да търка по-енергично. После застина от ужас, като си даде сметка, че акарите са се били нагълтали с човешка кръв.