Ричард, подобно на дъщеря си Там, бе блокирал големи отрязъци от своите спомени за Черния понеделник. Не можеше да си спомни как е бил издърпан по въжето или как е висял в тържествения салон, докато го обливали със силни струи жива, стерилизираща пара. Помнеше, че го помолиха да съблече скафандъра и да го изхвърли зад борда, докато почистващият екип го обливаше с перилни препарати. Знаеше, че спускателните също както и четирите котвени въжета последваха изолиращия му костюм и полетяха към улиците отдолу, но не можеше да си спомни нищо друго, освен откъслеци от разговори, най-вече Лесли, която говореше по радиостанцията с Вашингтон.
— По наша преценка жертвите възлизат на хиляда и петстотин души, господин президент… В момента пръскаме периметъра със сапунена смес… да се изпусне малко хелий, за да продължим по курса… Вече идентифицирахме няколко разновидности… включително и обикновения домашен акар.
Спомняше си, че Лесли се мръщеше.
— Невъзможно е — каза тя. — Домашните акари са напълно безобидни. Боя се, че подценихме сложността на ситуацията. Очаквах да открия някоя обитаваща джунглите разновидност, промъкнала се при нас на кораб с банани, която после се е развилняла, тъй като на този континент не е срещнала свои естествени врагове. — Гласът ѝ се извиси, звучеше почти истерично. — Очаквах да видя нещо подобно на онова, което се случи в Австралия, когато зайците се размножиха на воля, понеже наоколо нищо не ги заплашваше, и се превърнаха в единна маса, дълга двадесет и пет километра, в една жива редица, изгризваща посевите наред. Но не виждам нищо подобно, нищо дошло отвън, нищо, което да не се намира обичайно тук. — Тръсна глава. — Зарежи това, Ричард. Имаме нужда от всяко едно мнение.
Но Ричард все още не можеше да зареже това. Никоя дума не можеше да опише болката му, никоя дума освен едно безкрайно „НЕ“ вътре в главата му, сякаш „НЕ“-то можеше да изличи от реалността загубата на жената, която обичаше. Но „НЕ“-то беше достатъчно силно и с всяка минута реалността потъваше все по-дълбоко в него, раздирайки го, разкъсвайки го силно. През една такава минута си помисли дали да не заличи окончателно в себе си реалността, като се хвърли от „Син мир“, кратък полет до най-близката улица или покрив — падане със скорост 9,7 метра в секунда — само четири-пет секунди, пресметна той, а след него: утешаващото черно небитие.
Единствено мисълта за мъничката Там, останала внезапно без мама и без татко, го възпря.
— Ричард — повика го Лесли.
Но той не я чу. Почувства се като плъх в капан, както си седеше в единия край на тържествения салон с гръб, опрян в стената, разтърсван от конвулсии. Как изобщо би могъл да каже на едно деветгодишно дете, че майка му е мъртва? Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да спре да вика във въображението си картината на онова, което лежеше отвъд отворения прозорец и пърхащото бяло перде.
6
Пророкът
Дълбоко в бездните на плейстоцена, почти преди половин милион години, интелигентният живот на планетата беше просто едно позорно петно. Сред канадските ледени полета и в мексиканските тропически джунгли нямаше и следа от човешко присъствие и почти навсякъде в пределите на великите пустоши, които по-късно щяха да се превърнат в Европа, Африка и Азия, напразно бихме се надявали да срещнем някой ловец на слонове. Те се бяха скупчили само на няколко изолирани местенца, но в леговищата им нямаше повече от четиридесет-петдесет индивида. В близост до делтата на Нил членовете на едно малко племе оставиха отпечатъци от своите стъпки върху бряг, несъществуващ в наши дни. Правеха куполообразни колиби от тръстика, учеха се как да повалят хипопотами с кремъчни стрели и да ги одират с помощта на мидени черупки.
Одираха също и хора. Никой археолог така и не успя да обясни защо, но по много черепи личат следите от умишлено отстраняване на плътта с примитивни оръдия. Възникналият образ на първия съзнателен разум на Земята ни показва едно племе, което преследва друго с кремъчните си оръдия, близо до огромни находища от мед, нефт и титан. Общият брой на различните племена от цялото човешко население възлизат едва на няколко хиляди души, но медта с обещанието за по-добри копия, нефтът с обещанието за по-добър глобален транспорт и титанът с обещанието за свръхзвукови полети, дали гаранции, че позорното петно ще излезе от килерите на времето и ще покрие земята от полюс до полюс, като нарасне от няколко хиляди индивида до няколко милиарда.
Сред тези няколко милиарда Джери Сигмънд отрасна, носейки собствения си черен позор и катерейки своите собствени бездни. Майка му беше учителка на деца, които имаха проблеми с четенето, а също и на свръхактивни деца и винаги си беше вкъщи, когато той се прибираше от училище; всички, които я познаваха, я обичаха. Баща му беше дърводелец, който винаги спазваше договорите и не орязваше краищата на мебелите зад гърба на клиентите. И той винаги си беше вкъщи за Джери и, изглежда, всички освен Джери го обичаха.