За него детството беше чиста агония. Всяка неделя в кухнята на майка му се събираха всевъзможни лели, чичовци и съседи, които се прегръщаха, когато се срещаха или разделяха, смееха се гръмко и отпиваха кафе с понички. Отрасна в дом, заобиколен от любов, но накрая това нямаше значение. Позорът беше залегнал в него като някаква тъмна страна, скрита в някой излишен байт ДНК, който щеше да се развие, когато му дойдеше времето. Джери Сигмънд беше човек, тероризиран от своите гени, които го обсебваха подобно на демоните в старите легенди.
Адел Сигмънд се бе опитала да научи сина си, че смисълът в живота е, когато някой ден легнеш в гроба, да можеш да кажеш, че никого не си наранил, а си помогнал на мнозина. Мисията му (а в света на Адел и Джак Сигмънд всеки имаше някаква мисия, Божия мисия) била навсякъде, където може, да внесе малко светлина в живота на другите. За Джери, подходът на неговите родители към живота бе в най-добрия случай твърде наивен и определено сантиментален (ако не и явно мисионерски). В най-лошия (в действителния свят на естествения подбор, ръководения от законите на джунглата свят на корпоративна Америка) просто предизвикваше околните да злоупотребяват с тебе. Когато навърши шестнадесет години, Джери се разви като свръхамбициозен младеж, благодарен на родителите си единствено за наследените от тях интелектуални способности, богатство, което майка му бе прахосвала безразборно и пропиляла години да се опитва да създава нови връзки в съзнанията на децата, страдащи от дислексия. Беше я чувал да повтаря до безкрай, развълнувана като жена, която, бъркайки си в носа, е открила там злато вместо сополи, че някои от нейните ученици могат да разберат безнадеждно заплетените думи просто ако ги прочетат с пръстите си вместо с очи. Да учиш зрящи на брайловата азбука? На кого би хрумнало такова смахнато нещо, освен на майка му?
Той нямаше да пропилее своите дарби. Неговата задача, смисълът на неговия живот беше да обедини мързеливата, овчедушна тълпа със своите речи и с обещанието за един перфектен свят, за един свят, който е такъв, какъвто би следвало да бъде според Джери Сигмънд. Беше упражнявал фино настроената си способност да омайва мозъците на хората и да ги преправя по свое усмотрение. Можеше да открадне от някого и дори и онзи да го хванеше, той щеше да го погледне в очите с такава честност и доброта и да заговори толкова спокойно и убедено, че след няколко минути човекът би започнал да се чуди дали онова, което е взел за кражба, всъщност не е било просто недоразумение или грешка. Само онези, които го познаваха от достатъчно дълго време, за да знаят, че той няма стари приятели, успяха да видят истинския Джери Сигмънд.
„Ключът е в искреността“ — беше казал отдавна един голям майстор на комедията. „Фалшифицирай я и ще сполучиш.“ Джери Сигмънд дословно изпълняваше казаното от Джордж Бърнс.
Още като тийнейджър започна да изучава родителите си под микроскоп, сякаш бяха някакви насекоми, и се опитваше от наблюденията си да научи само за себе си с какво държание да предразположи хората, както съумяваха да го постигнат Джак и Адел, които можеха само за няколко секунди да накарат първия срещнат да ги хареса. Цял един следобед стоя пред огледалото в своята спалня, за да тренира топлата усмивка на Джак Сигмънд, към която прибави перфектната смесица от бляскавата интелигентност и съвсем лекото загатване за наивност на своята майка. Беше илюзия, разбира се, ни повече, ни по-малко, но още преди да влезе в колежа, той вече добре умееше да ги имитира.
Последният ден от стария свят свари Джери Сигмънд в един бар на летище „Кенеди“. Докато разположеното на сто и тридесет километра оттам градче Лонг Бийч попадна под ударите на акарите, той преглеждаше списъци с банкови трансфери на своя лаптоп. Джери току-що бе загубил едно доста доходоносно радиошоу, подкрепяно от националните синдикати, и можеше дори да загуби и свободата си, ако не продължаваше да се движи на крачка пред закона. През целия си живот, дори когато колегите му или някой друг най-накрая го спипваха, дори и когато избухнеше нов скандал на всяко ново работно място, където отидеше, той все успяваше да се измъкне сух. Подобно на своя приятел зъболекар, който бе обвинен, че съблазнява и опипва пациентите си, но вследствие на това обвинение се превърна в почетен гост на едно раздаване на рок-награди и когато се върна у дома, видя, че клиентелата му се е утроила, така и Джери откри, че и лошата реклама е добра реклама. И така, той осребри обвиненията за участие в четири нашумели в пресата углавни престъпления, като акредитиви за покани за токшоута. Нали в края на краищата живееше в страна, в която да наречеш някого „мръсен интелигент“, „всезнайко“ или „Айнщайн“, си беше почти равнозначно на обида. Америка се беше превърнала в перфектната среда за процъфтяване на модерните пирати, които носеха делови костюми, знаеха как да омайват медиите и винаги изглеждаха кристалночисти. Великият Джери Сигмънд — твърде умен и харизматичен за собственото си благоденствие и за ничие друго.