Знаеше, че ще се върне. Подобно на Ричард Никсън и на още дузина други пирати преди него, знаеше, че може да разчита на късата памет на хората и на дарената от Бога човешка леност, която щеше да възпре по-голямата част от читателите му от усилието да отделят малко време да прочетат съответните документи или да вникнат в детайлите на това защо е изпаднал в немилост; а след време би могъл да насъска сплотеното около него множество срещу малцината, които са го изобличили. След време щеше да докаже колко безпочвени са документите срещу него за сметка на факта, че са останали непрочетени почти от никого. А следващия път всичко щеше да бъде различно. Следващия път никой нямаше да може да го подгони.
Джери Сигмънд имаше съвсем бегла представа, че докато прехвърля 20 процента от спестяванията си в множество безименни сметки в Доминиканската република, хиляда и петстотин души не бяха успели да напуснат Лонг Бийч и ги считаха за мъртви. Предаването на президентското обръщение приключваше на големия екран зад бара. Ситуацията била напълно под контрол и карантината щяла да трае само до сутринта. Джери не се затрогна от хилядата и петстотин мъртви. Докато ситуацията оставаше „под контрол“, те бяха без значение за него. Последните 20 процента, ето това беше важно сега. В сравнение с двадесетте процента дори и двете му дъщерички бяха без значение. Те и тяхната майка скоро щяха да изпаднат в бедствено положение, а майката още отсега смъртно тъгуваше за загубата на милия и обичащ мъж, който някога печеше сладкиши и втъкваше цветовете на тяхната китайска роза в косите ѝ. Постепенно мястото му бе заето от един студен и опасен човек, който би откраднал дори и от собствените си деца, ако реши, че това можеше да му донесе някаква изгода.
Ванора Сигмънд се чудеше дали подобна промяна изобщо е възможна. Не вярваше, че един наистина достоен човек може някой хубав ден да се превърне в истински социопат. Вече си мислеше, че милият и харизматичен мъж, за когото се бе омъжила, може и изобщо да не е съществувал. От самото начало бе усетила, че колкото и добре да го опознава, няма да разбере нищо повече за него. Струваше й се, че само на петнадесет сантиметра под повърхността на неговата личност лежи твърда черупка, през която той никога не би я допуснал да премине. Сега за Ванора беше ясно, ясно както всяка трагедия, когато се погледне през призмата на четвърт век, че всичко извън черупката е било просто фасада, един убедителен фалшификат, а истинският мъж е бил скрит някъде безкрайно по-надълбоко.
Той през цялото време беше там, наблюдаваше и изчакваше. И когато часът за Джери Сигмънд узря, черупката се разпука.
Ванора и момичетата бяха сами и объркани. Но ако уроците от последната година и половина им бяха изяснили нещо, то беше, че на този свят има и нещо по-лошо от това да бъдеш сам. Това да бъдеш сам с някого.
Сега всичко стана кристално ясно и за Джери, чудно ясно. Беше сам и свободен. Черупката се разпукваше.
Съжаляваше, че ще трябва да изчезне за малко в тълпата. Че ще живее под наметалото на фалшивата самоличност, че ще бъде принуден да кара някои от онези старомодни коли, които никой не запомня и за пет секунди, след като ги е видял. Докато полицията, на която гледаше като на вечно бдителната имунна система на Америка, потъне в самодоволство и забрава, щеше да бъде принуден да живее с далеч по-нисък стандарт, отколкото беше привикнал още от детството.
Над всичко останало Джери Сигмънд ценеше най-вече способностите си да се справя с положението, като човек, който би могъл да очарова дори и слонска бивна. А ако магията му не подействаше, а плановете му претърпяха провал, той имаше и резервен план. Кариерата му на радиоводещ, както и далаверата с остров Луна бяха просто резервният план, задействан от някаква предишна несполука, така че настоящото му изчезване беше резервният вариант на резервния план.
„Няма за какво да се притеснявам — помисли си той, — не и американско момче като мен, което се справя с всичко.“ Въобще няма за какво да се притеснява с изключение на факта, че полетът му за Лондон закъсняваше вече с два часа, без някой да даде адекватно обяснение, а червеният предупредителен екран на лаптопа му поясни, че качването на борда на самолета може да бъде забавено с още шест часа. Той вече си даваше сметка, че е бил принуден да кисне в този бар достатъчно дълго, за да получи правосъдието шанс да го сграбчи в ноктите си и че подобна липса на късмет изобщо не е приемлива.