„Засега играта свърши“ — каза си Джери. Разпознаването му беше неминуемо. В долната част на дисплея забеляза собствените си отпечатъци и генетичен код. Само ако не беше пропилял толкова много време да прехвърля и прикрива сметките си, само ако беше успял да се провре в Европа, щеше да има предостатъчно време на разположение да проникне в полицейската база данни в „Уан Полис Плаза“ и да промени генетичния си код.
(Само ако…)
Джери забеляза още двама полицаи, по един на всеки изход, и тръсна глава. Никога не би повярвал, че плановете му ще бъдат тъй лесно осуетени от някаква купчина насекоми. И за пръв път за последните години той осъзна, че е останал без резервен изход. Непосредственото му бъдеще предлагаше само две алтернативи: да преметне полицията или да не преметне полицията.
Усмихна се с възможно най-приятелската си усмивка на гост в телевизионно шоу и дори и якият полицай с радиостанцията на китката като че ли се хвана на въдицата да се почувства добре в неговото присъствие. Никой не би могъл да упреква Ванора или другиго, че са били измамени, че не са успели по-рано да прозрат отвъд фасадата истинската същност на Джери Сигмънд, защото той безупречно владееше своя номер. Единствено с изражението на очите си успяваше да предразположи своя гост спокойно да се изповядва по радиото пред целия свят дори и в случаите, в които най-ужасният кошмар на същия този гост е бил да се изправи да говори пред десетина човека.
— Очаквах ви — каза той на якия мъж. — Няма да ви създавам главоболия.
Бавно отдалечи ръце от тялото си с обърнати навън длани, сякаш за да докаже, че нито е въоръжен, нито злонамерен.
Якият полицай му отвърна с несигурна усмивка.
— Джери Сигмънд? — попита той.
— Да.
— Аз съм детектив Нелсън Гузман. Това е детектив Винс Кардильо. Разбрахме, че имате известни затруднения с остров Луна.
— Да, струва ми се, може да се каже известни затруднения — отвърна Джери и сви рамене. — Страшно големи затруднения, ако сме честни.
— Разбирам — рече Гузман с лек доминикански акцент. — Отначало ви се е сторило не лоша идея, но после излязло извън контрол, а? — добави добронамерено той.
— Да, накратко точно така беше. — Според лаптопа на Гузман Джери бе навършил петдесетте, но невинното изражение на лицето му напомни на полицая за деня, в който деветмесечният му син, натискайки безразборно копчетата на телевизора, бе успял безнадеждно да го разпрограмира, а когато той се развика, детето допълзя до него, прегърна крака му и го погледна с такова изражение, че му бе станало невъзможно да се сърди повече.
— Сега ще ми прочетете правата, така ли? — каза Джери.
— Да — отвърна Гузман с мек, нещастен глас, — май така ще направя.
Ето значи докъде го докараха всичките тези години на внимателно планиране. Докато се упрекваше за поредното изпадане, Джери погледна назад във времето, назад към разклоняващите се различни пътища, по които, ако беше тръгнал, би добил пророчески познания за самолетните линии, назад към поне дванадесетина други възможни решения. По някакъв начин те му се струваха като проходи към други реалности, към други животи, които той би изживял, ако късметът не го бе изоставял в повратните моменти, принуждавайки го да прибягва към резервните планове.
Бяха изминали петнадесет години, откакто започна своите атаки срещу Уилсън и останалите смучещи пари всезнайковци, и тринадесет години, откакто Ричард Синклер стана ученият любимец на токшоутата и обсеби светлините на прожекторите.
Джери се зае да се превърне в „най-големия Ричардов почитател“, да научи всичко възможно за него, но когато не успя да открие дори и намек за някакъв скандал, реши да използва радиото като форум, от който да създаде илюзията за скандал, въпреки че такъв не съществуваше. Начинанието му претърпя провал. Ричард го обезоръжи, като покани пресата да проучи от всички страни личния му живот. Те не откриха нищо. Абсолютно нищичко.
С това нещата можеха да спрат дотук и трябваше да спрат дотук, но както обикновено, Джери стигна твърде далеч. Продължи да се ровичка из живота на Ричард, докато последният най-накрая не го извика на дуел: стрелба с журналистически статии от десет крачки разстояние.
Джери не прие и рейтингът му спадна… за известно време, но той все още можеше да разчита кратката хорска памет да го изтласка отново на върха. Така и щеше да стане, така и трябваше да стане, ако не беше Ричард Синклер.
„Слуз — спомни си Джери. — Копелето ме нарече „слуз“! И то по националната телевизия!“