„Знаете ли — бе казал Ричард, — виждал съм бактериална тиня, изнесена от дъното на Атлантическия океан, която според мен е достигнала по-високо стъпало в развитието си от Джери Сигмънд или поне по-привлекателно стъпало.
Но когато ви тормози някое слузесто създание, поне сте наясно с две неща. Първо, че слузестите създания са склонни да вършат доста гадни неща, за които искат враговете им никога да не научават. Второ: създават си доволно много врагове.
Веднъж като научите всичко важно за слузта, включително (най-важното) кои са нейните врагове, единственото, което трябва да направите, е да разкриете пред враговете ѝ всичко, което знаете за нея. Много е просто. И логично.“
И за съжаление вършеше работа. Джери се оказа изправен пред един противник, който по природа си беше истинска машина за събиране на информация. Така правосъдието и средствата за масова информация разбраха за неговия план за лазерите. Беше почти съсипан, почти, но не съвсем. А колко доходна можеше да се окаже идеята му само ако Ричард не се беше набъркал.
Джери беше научил за една студентка, спечелила награда на местно научно изложение. Нейното устройство излъчваше толкова кратки и концентрирани светлинни импулси, че само с енергията от обикновен комплект батерии успяваше да прогори дупка в метален лист. Беше достатъчно малко, за да може човек да го държи в ръка, което го правеше идеално оръжие, но Джери Сигмънд имаше по-добра идея. Сприятели се с момичето и ѝ подхвърли, че ако го настрои да излъчва в инфрачервения спектър и светлинните импулси станат невидими както при дистанционното на телевизора… И ако се направи така, че вместо да се държи като пистолет, с него човек да се прицелва както с пушка на три километра и половина… А енергийното му захранване да бъде още по-ниско, то при попадение плътта ще бъде по-скоро като ощипана, отколкото изгорена или пробита. Тогава кой да е състезателен кон на всяка нюйоркска писта би могъл лесно да бъде изкаран от ритъма на бягането си и по желание дисквалифициран. Никой никога не би се усетил.
Това беше просто още една добра идея, която излезе извън контрол. Ако бяха го вършили едно, две, дори три надбягвания, щяха да могат да си тръгнат с пълни пачки. Но шест надбягвания по-късно (и две ненавременни хвалби от страна на протежето на Джери) тайната стана съвършено прозрачна. Много скоро бдителният Ричард Синклер усети машинацията му и я разказа на поне трима бивши съдружници на Джери. Години след това, дори и когато схемата — „Прекрасната хитроумна схема на Джери“ — повдигна рейтинга му, неговият живот не бе същият…
Китките на Джери Сигмънд бяха закопчани зад гърба му, когато Гузман, Кардильо и другите двама детективи го поведоха към изхода. Пред бара вече се събираха новинарските камери. Джери вдигна високо чело и си надяна изражението на човек, който няма какво да крие.
Не каза нищо и никой нищо не го попита и той внезапно осъзна, че камерите не са насочени към него. Репортерите бяха дошли да отразят историята с връщаните самолети поради — как им беше името? Акари? Камерите се плъзгаха над тълпите заседнали пътници, половината от които протягаха вратове да видят екраните, а другата половина блъскаха по клавишите на своите лаптопи за повече информация за полетите. На един телевизионен екран се виждаше декор, лошо имитиращ улично парижко кафене, от предаване на „Виаком“ с последните най-актуални интервюта за насекомите и паяците, в което участваше не друг, а самият Ричард Синклер.
Косъмчетата по врата на Джери настръхнаха. Някой ден щеше да покаже той на Ричард кой е шефът. Някой ден щеше да даде да разберат дори и на тия две ченгета, към които бе принуден да проявява толкова жалка сърдечност. Един ден, реши Джери, ще им даде да разберат на всички.
Вкараха го в синьо-бяла кола с хромирана броня и без дръжки от вътрешните страни на вратите. Странно, но все още не беше притеснен. Джери започна да усеща насоката на бъдещия си живот. Трябваше да си възвърне статута на пророк — не просто на още един пророк — по-скоро на най-великия пророк на всички времена. Може би тази нова „чума“ беше средството, с което да стане това. Ухили се вътрешно и си спомни за мъдростта на Адел: „Щом като животът ти сервира само лимони, вземи ги и направи с тях лимонада!“ Може би тези малки „прашинки“ просто бяха лимоните, които животът му бе сервирал, криещи най-голям потенциал, от всичко досега.
Джери се усмихна на себе си и седна на седалката. Независимо дали бе успял или не да избяга в Европа, това не променяше особено плановете му. Твърдо беше решен никога да не се остави натам, накъдето го повлече съдбата.