„Сънят лекува раните“ — помисли Ричард. Той бе място, където да си направиш убежище и да се скриеш.
Отметна косата от очите ѝ и сви рамене. Дали и тя ще трябва да плаща с лихвите? Дали вече не вижда във сънищата си мама? Сънят е къща, казват хората. А кой го беше казал? Ричард се опитваше да си спомни. Исус? Буда?
Ричард познаваше най-лошата страна на съня. Беше преживял смъртта на родителите си и от опит знаеше, че Даун ще навестява сънищата и на двама им. Нещо в него се разкъсваше всеки път, когато си помислеше как мама прегръща Там в съня ѝ, как я люлее напред-назад, а бузата на Там почива на рамото на Даун, дори може би как ѝ прошепва: „Шшшш… всичко ще бъде наред“, а после дъщеря му се събужда студена и объркана и усеща как топлината от майка ѝ изчезва. Изчезва завинаги.
8
Поглед навътре, поглед навън
Ден първи, остров Тобаго,
петдесет и пет километра северно от Тринидад
Селцето забавяше ускорения ритъм на ранното утро и постепенно изпадаше в обедна дрямка. Повечето хора от тази част на Тобаго отлагаха обяда за най-горещите часове на деня. По това време по радиото гърмеше силна музика, провесваха хамаците и даже и детските игри ставаха по-морни. Дори и в най-хладните следобед нищо не се вършеше припряно. Навсякъде тегнеше атмосфера на безвремие, изградена през безбройните поколения, обитавали селцето. Повечето туристи, пристигнали от града, просто обикаляха напред-назад, следвайки своите карти в търсене на по-вълнуващи части от острова, поглеждаха с презрително самодоволство към затънтената лагуна и често взимаха безметежността ѝ за скука.
Бил Шут беше сред малцината чужденци, който се спря там и остана за малко и който толкова обикна неговия ленив ритъм и безвременния чар на селцето, че понякога се чудеше дали нещо на този свят би могло да го принуди да напусне защитения му покой, за да се върне в Блумфийлд Колидж или в непрестанния поток от адреналин, какъвто бе Манхатън.
Селяните, от своя страна, харесваха семейство Шут. В събота вечер Бил и Джанет често пиеха ром „Уайт Оук“ и пееха с най-шумните и корави пиячи измежду тях.
Двамата тропически зоолози бяха дошли на острова да проучат жалбите срещу прилепите-вампири, които нападали крави и разболявали цели стада. Но това беше съвсем невероятно. На Тобаго не се срещаха прилепи-вампири. Това го знаеше всеки, който се занимаваше с тези животни.
Проблемът бе, че прилепите-вампири не го знаеха и се бяха настанили тук. Бил и Джанет провесиха фина мрежа по клоните в гората, но всеки път на този остров, който би трябвало да е обитаван от седемнадесет вида прилепи — никой от които не консумираше кръв — Шут оставаха с празни ръце. Изглежда, че прилепите бяха напуснали острова и само от време на време се виждаше по някой Desmodiis rotundus, обикновеният вампир. Видовете, хранещи се с насекоми и плодове, просто си бяха отишли. Като че бяха изчезнали от лицето на земята. И явно всичките вкупом.
Бил реши него ден да пропусне обяда и сиестата. Вместо това претърси гъстите шубраци в покрайнините на тропическата гора, като се опитваше да разреши загадката. Беше сред едни от първите, които осъзнаха, че светът се е наклонил към необяснимото и че хората навлизаха в едно забулено от несигурност бъдеще, в което нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. За него островът се превърна в място, осеяно с парчетата от гигантски пъзел, и картината, започнала да се оформя в главата му, го плашеше.
Известно му беше, че в естествената среда на островите, в която вятърът по-скоро отнася цветния прашец в морето, където той се изгубва безследно, отколкото го пренася на друг остров, почти всички плодни дървета разчитаха много повече на насекомите, отколкото на вятъра да създадат ново поколение. Знаеше също така, че несмлените зрънца, които се изхвърляха заедно с изпражненията на плодоядните прилепи, носеха обещание за новото израстване на тропическите гори. Прилепи и растения бяха сключили взаимноизгодно споразумение, но то сега бе поставено под въпрос. Бил подозираше, че ако претърси внимателно гората, ще открие, че тази година са узрели твърде малко плодове. Плодоядните прилепи си бяха отишли, предполагаше, че бяха измрели — най-вероятно от глад.
Известно му беше още, че на континента ято от шест милиона прилепа можеше да изяде 115 000 килограма насекоми само за една нощ. Но Tadarida (които се срещаха както в Тобаго, така и във Венецуела) не се виждаха никакви. След като бяха изчезнали, Бил очакваше да стане свидетел на бум сред популацията от насекоми на острова, очакваше освен това да открие петнадесет-двадесет тона комари в повече, но и те не се виждаха никакви. Сега, в четиристранния спор парчетата от пъзела започнаха да се напасват и той можеше да състави хипотеза какво именно се бе случило на Тобаго.