Имаше на разположение три подробности: плодоядните прилепи, чийто източник на храна зависеше изцяло от насекомите, бяха изчезнали; насекомоядните прилепи бяха изчезнали; самите насекоми също бяха изчезнали. Тук стигна до четвъртата подробност, която не му беше известна преди: нещо напълно беше дръпнало чергата изпод нозете на островната екология.
Но Tadarida бяха само сред първите видими последици, припомни си Бил. Със сигурност имаше и други. Уплаши го мисълта, че явно не ставаше дума за някакво местно явление, ограничено само на този остров. Не можеше да си представи как изчезването на Tadarida и плодоядните прилепи би могло да привлече орди от прилепи-кръвопийци чак от Тринидад и Венецуела… Освен ако нещо не преобръщаше екологията по тези места с главата надолу, което бе принудило вампирите да потеглят на преселение към островите, за да намерят нов източник на прехрана.
Искаше му се да получи от Ричард поне потвърждение, че той и семейството му са наред, ако не и възможност да обменят информация. „Нашествието на прашинките“, както го наричаха по Си Ен Ен, беше най-горещата новина по Интернет през този следобед и Бил се чудеше…
„Дали нещата не са свързани? Не, това е твърде предубедено. Луда работа. Не искам да го повярвам.“
Защо мълчеше Ричард? Всичко, което можеше да научи от лаптопа си, беше, че съобщението му е било получено някъде по пътя между Лонг Бийч и Брукхейвън, че и по коремаТам е приела сигнала и следователно въпреки всичко семейството на Ричард трябваше да е наред.
Бил излезе от тропическата гора на поляна от изсечена и изгорена земя, сега вече покрита с трева. Първо усети миризмата, а после забеляза нещо на края на разчистеното място. Като че ли единствените живи същества на километри наоколо бяха няколко крави. Те го проследиха с безизразните си погледи как кляка на тревата и вдига с клечка един мъртъв прилеп. „Lasiurus borealis — си каза Бил. — Женска.“
Коремчето ѝ се бе подуло от разложението колкото детски юмрук. Така тя изглеждаше, сякаш се е хранила по-добре, отколкото се бе хранила в действителност малко преди да умре. Бил знаеше, че обикновеният червен прилеп е самотен ловец на насекоми, който може да бъде заловен в мрежа малко преди здрачаване, приблизително час преди типичния за почти всички островни видове прилепи апогей на храненето. На Карибите Lasiurus се бе специализирал по насекомите, активиращи се в ранната вечер, и затова излизаше на лов, докато останалите прилепи все още почиваха, спяха и смилаха изяденото предишната нощ. Бил бе впечатлен от реда в природата: в гората се хранеха на смени, но сега нещо беше разтурило привичния ред. Докато подбутваше трупа с клечката, от него се отлющиха плътни парчета кожа и червена козина и оголиха костите, а във въздуха се разнесе смрад. Но не се забелязваха ларви на муха, забеляза Бил: нямаше личинки, които да се извиват в тази почти тридесет грама разложена, затоплена от слънцето плът — истинско пиршество за всяка муха. По тези места дори една личинка би могла да разложи трупа на цяла крава за по-малко от седмица. Но бедното създание лежеше на земята поне от два дни и не бе привлякло нито една муха — „къде на майната си бяха мухите? “
Когато обърна прилепа с клечката, видя, че той не беше привлякъл нито един бръмбар. Нито пък мравки.
Кравите, които го наблюдаваха, изглеждаха болнави и неспокойни, оригванията им бяха единственият коментар. Залуталият се в мислите си Бил не ги забеляза. Въображението му се връщаше към все същата твърде хипотетична насока. Този път не отмина проблема. Този път се замисли: дали нашествието от акари в Ню Йорк означаваше, че каквото и да ставаше тук, то бе прекосило целия континент?
Осъзна, че трябва да се свърже с Ричард, че трябва да обменят информация, че е абсолютно задължително да го направи. Ако предчувствията му се окажеха верни, то това значеше, че кутията на Пандора е широко разтворена, и той започна да подозира, че съвсем скоро щеше да престане да се тревожи за странните миграции на прилепите. И пет пари няма да дава за тях.
— Бил? — Все още клечеше в тревата, когато чу гласа на Джанет. Един кален път лежеше в далечния край на полето. По него се клатушкаше пикап, който насочи погледа на Бил към сянката ѝ, сякаш тя беше някой дух. Над главата ѝ се носеше нещо подобно на призрак, но когато излезе от облака прах, се оказа, че това е просто лаптопът.