— По-добре да кажем на съседите довечера да сложат двойни мрежи против комари около леглата и здраво да залостят вратите и прозорците. За всеки случай.
— И да предупредят всички приятели.
— Може би — каза Бил, докато се опитваше да изблъска от съзнанието си въртящият се в главата му филм на ужасите.
— Възможно е да преувеличаваме — каза Джанет, като се опитваше отново да зазвучи обнадеждено. — Вероятно преиграваме. Мисля си, какво ли ще стане, ако всичките тези хора, като се събудят на сутринта, ни помислят за пълни глупаци? — Но Бил гледаше през рамо към умрелия от глад насекомояден прилеп, чийто труп не бе приютил никаква ларва. И започна да се чуди каква ли екологична катастрофа е довела до нашествието на гладни прилепи и акари. Докато филмът на ужасите в главата му започна да набира скорост, повече от всякога му се прииска да получи някакви новини от Ричард.
— Не можеш да заблудиш себе си — каза Бил. — Всичко това много скоро може да стане твърде нелицеприятно. Знаеш го добре. И аз го знам. След месец, а може и след седмица тази част от Карибите ще стане място, в което никой нормален човек не би пожелал да прекара нощта.
— Всички тези острови? Половината Карибско море? — Джанет поклати глава. — Не, просто не може да е чак толкова зле. Не може.
— Може да е и по-зле — отвърна Бил. — Може утре да се качим на самолет за Ню Йорк, но се съмнявам, че ще оставим проблема зад гърба си. Струва ми се, че събитията в Лонг Бийч красноречиво го доказват.
— Каква е причината? — попита най-накрая тя.
— Нещо толкова дребно — отвърна той и по лицето му премина някаква гримаса, напомняща на ухилване. — Почти най-дребното нещо на света — насекомите. Обикновено на човек не би му хрумнало дори да ги погледне. Но те са мъртви, Джанет. Мъртви или умиращи, или спят някъде. И това не се случва само тук, на Карибите. Случва се и в Ню Йорк, струва ми се. Може да е така и по целия свят.
— Не — каза Джанет. — Няма никакъв смисъл.
— Боя се, че ако изобщо има нещо, то това е именно смисъл.
Четири часа по-късно и четири хиляди километра по на север от Тобаго, над Ню Берн в Северна Каролина, се спускаше здрач. Пчеларят напусна черния път и тъкмо навлизаше в гората, когато чу някъде отляво тихо шумолене. Дали бе човек или животно? Трябваше да внимава. Ако отново го свареха да бракониерства из кариерата, най-вероятно щяха да му конфискуват цялата колекция. Старият мистър Еймс, отговарящ за сигурността на мината, го спипа миналия път на местопрестъплението и го завлече в съда. Пчеларят така и не разбра защо Еймс или който и да било друг ще се пали толкова за няколко вкаменелости от миди и зъби на акула. Навсякъде тръбяха, че тази мина била само за фосфати! С помощта на камионите, крановете и маркучите с вода под налягане миньорите изваждаха океанските отлагания от дълбокия цяла миля кладенец, след това извличаха фосфатите, за да правят торове или да придадат на списанията и книжните обложки гладкия гланцов блясък. Мидите, зъбите и случайните гръбнаци на китове се бракуваха и изхвърляха с водите. Собствениците на мината не ги ценяха, не ги искаха и затова ги погребваха под чакъл и остатъчни води, след като крановете и маркучите продължаха нататък.
Пчеларят беше чул, че Еймс се хвали в местните кръчми как бил „спипал и съсипал“ бракониера. Еймс се майтапел, че когато в съда го запитали какво е търсил във фосфатните кладенци, „смахнатият дърт пчелар“ извадил някакво плато с вкаменели зъби от акула и започнал да изнася откачена лекция как преди милиони години цялата тази област била залята от океана. Самораслият палеонтолог пчеларят сега си даваше сметка, че е било чиста лудост да им показва зъбите или да говори с такава любов за своето хоби. Много късно бе осъзнал, че ентусиазмът му може да бъде заразен. В съда се намираше един от собствениците на мината, който се бе ококорил, като видя зъб от акула, голям цяла педя и повече. Когато съдът се оттегли на почивка, собственикът обядва със съдията и му предложи да се откаже от всички обвинения, ако пчеларят позволеше на фосфатната фирма и на нейните собственици да си изберат каквото искат от неговата колекция.
И се започна: „Взимам това… това… онова… и това, също…“ След толкова години на прилежни проучвания само за един следобед му бяха отнети най-хубавите образци.
— Не бях там да гледам — често се хвалеше Еймс, — но ми казаха, че когато му взели вкаменелостите, дъртият пчелар се разревал като момиченце.
— Хубаво, Еймс, обаче няма да ме спипаш втори път — си повтаряше пчеларят. — Впрочем с какво право? Господ е поставил леглото на океана на това място петнадесет милиона години преди себеподобните ти да дойдат насам с кранове, тръби и огради. Изрових прекрасен зъб от акула, по-хубав от ония, които ми откраднаха твоите приятелчета, така че сега сме наравно. Но ще открия още повече далеч преди да съм приключил с вас, копелета такива. Какво друго ми остава в такива времена? Разорен съм. Няма вече пчели. Всичките ми рояци измряха.