„Лудост“, помисли си Том. Наистина ли възнамеряват да се промъкнат?
— Явно на всички „гълъбчета“ са им паднали батериите — му викна Скорп от командния център на самолетоносача. — Бях планирал още няколко разширени летателни операции, но те вече трябва да са събрали повече от необходимата информация.
Том кимна утвърдително, докато гледаше към трите червени точки върху главната карта. Точките отбелязваха вероятното местонахождение на гълъбчетата и сега се движеха неусетно на северозапад, подобно на минутните стрелки на три големи часовника. Движеха се съвсем тихо, защото все още не смееха да разкрият присъствието си, като излъчат твърде биещи на очи, но рано или късно неизбежни вълни със събрана информация.
Сателитното разузнаване вършеше само толкова. Най-много да посочи кои части от земната повърхност си заслужават да бъдат огледани по-отблизо. Противно на разпространените схващания, никой не можеше да разчете номера на нечия кола от орбитата. Същата земна атмосфера, която в продължение на векове бе крила вулканите на Марс от погледа на астрономите, опитващи се да прозрат в космоса, създаваше трудности и на шпионските сателити, които се опитваха да гледат надолу към планетата. Марс се виждаше ясно само при положение че се намира точно над нас, а в атмосферата между наблюдател и обект присъстваха най-ниски количества въздушни замърсители. Същото важеше и за наблюдателите в орбита: ако човек погледне право надолу, може да забележи куп подробности, но колкото по-голям е ъгълът между спътника и наблюдавания от него обект, през толкова повече атмосферни слоеве трябва да проникне. Оптималното време за наблюдения беше пет секунди, след това самият въздух започваше да играе ролята на лошо направена леща, през която картината се влошаваше пропорционално на времето и силата, с която се взира човек.
Това бе известно на повечето световни правителства и те отдавна се бяха научили да синхронизират най-прикритите си дейности с девет-десетминутните обиколки на „небесните шпиони“. Следователно последните бяха принудени да прибягнат до инфрачервено сканиране. Някой се е бил разбързал повече от обичайното и буквално бе прогорил гумите си при приближаването на спътника.
С помощта на гълъбчетата Том очакваше, че ще е в състояние да открие горещото, но вече скрито превозно средство, оставило следите.
— О’кей, — каза Том. — Да го хванем.
— Ето, почва се — отвърна Скорп и издърпа всички щифтове.
Точно в този момент малките крилати роботи на хиляда километра от тях започнаха рязко да се издигат. Повече от осем часа бяха летели ниско над Индия и бяха събирали информация. Като че ли всички радари в страната бяха активирани, което бе нещо ново, но радарите не плашеха гълъбчетата. Изградени от пластмаса и балсамово дърво, които поглъщаха радарните излъчвания, те бяха изрязани под такъв ъгъл, че малкото радиосигнали, отразили се от тяхната повърхност, рикошираха право нагоре или надолу, или настрани: във всички посоки, само не и към излъчилия ги радар. Том бе проектирал всяко от своите гълъбчета така, че на радарните установки да изглеждат като комари, а захранващите ги батерии да оставят инфрачервени следи, сякаш от молци.
Обикновено гълъбчетата се държаха като опитомени гълъби, но тази вечер ятото им бе изпратено на мисия, от която нямаше да се завърне. Скъпо ни струва това решение, помисли си Том, но беше единственият начин действително да се увеличи двойно техният обхват. Когато първото гълъбче изгря на хоризонта на „Нимиц“, то заблестя на радиочестотата по-силно от пулсара в Мъглявината Рак. Няма начин индийските военни да са го пропуснали, но това вече беше без значение. За по-малко от четвърт секунда роботът прехвърли цялата информация. Една тристотна част от секундата по-късно компютърът в центъра за полет провери, че цялата информация е била получена невредима с изключение на няколко празноти в данните от сканиране на почвата, и една двестотна част от секундата по-късно роботът изпрати повторно файла със селскостопански данни. Когато дойде потвърждение за неговото получаване, все още в тази най-първа част от секундата, компютърът предизвика електрическа експлозия, която превърна вътрешностите на гълъбчето в езичета от разширяващ се пламък. Всичко, до което се докоснеше огънят, проблясваше в бледобяло и изпращаше наоколо нови потоци от пламък. Перката експлодира и се разпадна на две хиляди парчета, всяко от които сипеше искри, докато падаше. Няколко дълги секунди присъствието на гълъбчето се забелязваше ясно от петдесет километра във всяко направление, но и това беше без значение. Том беше проектирал дори и компютъра на робота така, че когато избухне като огнена топка, от нея да се разлетят хиляди запалени частици. Ченгетата и евентуалните крадци на нови технологии щяха да открият на земята само прах.