След като в небето се появи огнената топка, индийските радари и ракетни батареи започнаха по-щателно да изследват небето, но напразно. Двадесет и три секунди след първото прехвърляне на данни, второто гълъбче обяви своето присъствие и по-бързо, отколкото би могъл да реагира който и да било човек приключи с трансфера на информация — по-бързо, отколкото би могла да долети която и да било ракета. След минута и третото гълъбче заблестя пред тях.
През последните години роботите на Том му бяха позволили да изследва вътрешността на японска подводница, натоварена с два тона от златото на Оста и непокътнати документи от Втората световна война, намираща се на шест километра под водите на Атлантическия океан. Бе виждал „Титаник“, болестта трипаносомиазис и каквото бе останало от съветски плавателен съд от времето на Студената война, поразен от торпедо с ядрена глава, изстреляно от кораб на собствените му военноморски сили, по причини, които и до днес никой не бе разяснил. Но нито една от тези гледки не беше толкова абсолютно странна, колкото онази, която проблясваше по опасалите стената екрани в контролния център. Том се притесняваше не толкова от необичайно големия брой индийски „Хариъри“ във въздуха, натоварени с ракети „въздух-въздух“ и допълнителни резервоари с гориво, за да могат по-дълго да останат във въздуха… Нито пък от наземните сили, които се придвижваха и съсредоточаваха на определени места, или флотата от въоръжени с ракети разрушители, нито пък новите предни постове на подвижните радарни установки. Притесняваше го по-скоро самата земя.
Сега можеше да види колко безнадеждна беше тя: войната между хиндуисти и мюсюлмани се беше изострила окончателно, подклаждана от глада и нарастващата безработица, от излязлата изпод контрол инфлация, подхранвана… от какво? Навсякъде, накъдето електронните гълъбчета бяха отправяли своя поглед, земята изглеждаше мъртва. Оризовите поля, чаените плантации, зърнените култури — всичко като че ли бе покосено от чумата на черните гъбички, появила се едва преди три месеца сякаш от нищото. Засега заразата като че ли не бе напуснала границите на Индия. В сравнение с нея Пакистан и остров Шри Ланка приличаха на селскостопански рай, което обясняваше анексирането им от разпадащия се индийски парламент. Войната или слуховете за война винаги бяха добре дошли за политическите лидери, под които почвата започва да се разклаща.
Поне от това, което виждаше Том, от река Ганг и до Мадрас нищо не бе в състояние да спре разпространението на разяждащите корени и листа гъбички. Бяха сграбчили във всеобхватната си прегръдка целия Индийски полуостров и сякаш се опитваха да наложат собствената си ДНК върху ДНК-то на местните растения. За известно време фунгицидните препарати изглеждаха като очевидното разрешение на проблема, но гъбичките се адаптираха по-бързо, отколкото се създаваха новите препарати. Някъде през май стана очевидно, че самите химикали също представляват проблем: как да се изтрови процъфтяващата популация гъбички, без при това да се отровят почвата и водите, поели техните спори, както и растенията, върху които живееха, и хората, хранещи се с тези растения.
В началото на юни бяха унищожени повече от две трети от реколтата в Индия. Сега гълъбчетата бяха разкрили, че всички обществени стопанства просто бяха съсипани. Нямаше нужда да се търсят бледи инфрачервени отпечатъци от гуми по планинските пътища, защото по тях военните машини бяха издълбали коловози в дебелия слой довлечена кал. Когато дърветата изсъхнаха и корените им престанаха да задържат почвата, цели части от Индия бяха подложени на ерозията, дошла с дъждовете, и от тях се свличаха пръст и глина. Анексирането, заключи Том, не беше нищо повече от изпитване на волята на противника, нещо като последна мускулна контракция.
Намиращият се в контролната станция млад току-що завършил Рочестърския политехнически институт експерт по конфликтите стигна до същото заключение, докато наблюдаваше опустошенията по обработваемата земя там долу.