— Нали вече не мислиш, че може просто да са блъфирали? — попита той.
— Това е проява на отчаяние, не на ербаплък — каза Том. — Историята ни учи, че е малко вероятно да избухне война, докато и двете страни имат добър жизнен стандарт, докато и двете притежават достатъчно блага, които не искат да видят унищожени. Не ме притеснява или плаши сам по себе си фактът, че няколко неопределени силуета се размотават наоколо с тежко въоръжение. Интересува ме по-скоро в какви условия живеят семействата на тези неопределени силуети. Добре ли се хранят? Разполагат ли с чиста питейна вода? Започвам да се притеснявам, когато противникът ми няма какво да губи. Това е единственото, от което трябва да се страхува всеки човек.
Скорп кимна утвърдително.
— То си е един здравословен страх, ако питаш мене.
— Какво според вас ще стане с тях? — попита президентът. — Какъв е вероятният ход на събитията?
Адмиралът въздъхна. Все опираха до вероятностите. Никога „да“ или „не“, или „може би“. Този президент искаше всичко да бъде представено като вероятност, сякаш политиката на войната беше някаква си наука. Но понеже знаеше какво ще му поиска президентът, се беше подготвил.
— Според моя екип в контролния модул вероятността, че ще нападнат, надхвърля деветдесет процента — бързо отвърна адмиралът, а гласът му се понесе от борда на „Нимиц“ като тънички импулси инфрачервена светлина, достигна до орбиталния спътник, откъдето бе препратен обратно към земята, и когато радиосигналът достигна до Кейп Дейвид, той вече бе с големината на църковна порта, след това се насочи на север по оптичен кабел. Пътуваше със скоростта на светлината и затова думите му достигнаха до Овалния кабинет една двадесет и пета част от секундата след като бяха произнесени от командния мостик на „Нимиц“. Времевата разлика на получаване на въпросите и отговорите се усещаше само ако се гледат компютърните фреймове със записа на казаното, но в човешкото време тези промеждутъци си оставаха съвършено незабележими.
— Значи опасенията са реални — каза президентът. — Някакви предположения какво ще се случи, ако застанем на пътя им.
— Мога със статистическа положителност да ви заявя, че ще ни нападнат — отговори неохотно адмиралът. — И съществува пет процента вероятност да използват ядрено оръжие.
— Но това е лудост! Сигурно са полудели!
— Трябва да разберете доколко ненормално е положението в момента — каза адмиралът и започна да му обяснява видяното от Том Детуейлър и неговите гълъбчета. Президентът го прекъсна само след няколко изречения, когато започна да разказва, че почвата се намира в далеч по-лошо състояние, отколкото са признали индийските власти и че и американските разузнавателни служби и Си Ен Ен накрая са разкрили, че икономиката на страната е дотолкова засегната, че вече не е в състояние да внася ново зърно за посев от съседите си. Адмиралът бе прекъснат, колкото да повикат началника на канцеларията и ентомолога от ЦКЗ, които в момента имаха работен обяд, полека прераснал в работна вечеря. Когато пристигнаха, адмиралът разказа всичко отначало. Отне му едва седем минути. Накрая им показа видеоматериал с един мъж, спасен от нещо, което операторите на гълъбчетата първо бяха възприели като зле маскирани кораби за поставяне на морски мини, но се бе оказало мъничка флотилия с бегълци: „Бяхме промишлен град — разказваше един старец с кокалести колене. — Но ако днес отидете в него, ще се окажете в място, където няма храна, няма работа, чуват се само изстрели и детски плач. Ще чуете виковете на майките и бащите. Те проклинат и ругаят. Проклинат даже Бог. За нас това е краят. За пръв път чувам мюсюлмани, хиндуисти и християни да кълнат своите богове“.
След приключването на доклада Едуин Уилсън и Амбър Мърдок не казаха нито дума. Просто гледаха с широко отворени очи ту към екрана на лаптопа, ту към президента и отново към лаптопа.
Адмиралът забеляза, че и тримата са крайно угрижени, към което може би се прибавяше и частица мрачни предчувствия, но в очите на Уилсън видя неясния отблясък на нещо друго. Понякога наблюдаваше същото проблясване в очите на своите инженери долу в контролния център. Това бе възбудата на дете, поставено пред нова загадка за разрешаване.
— Професоре? — попита адмиралът с неподправено любопитство. — Какво е вашето мнение?
— Аз… ами… просто си мислех за оси, за мъртви пчели и динозаври.
Президентът и началникът на канцеларията погледнаха Уилсън, сякаш бе почнал да пуска шеги по време на траурна реч, но адмиралът като че ли го разбра.