— Но говорим за различни неща — възрази началникът на канцеларията. — Ние сме далеч по-умни от ония бозайници, които са измрели преди трийсет и три милиона години. И със сигурност сме по-умни от динозаврите.
— Може и да е без значение — отвърна ентомологът. — Цивилизацията ни е едва на няколко хиляди години и досега е живяла само в плитчините на времето. Палеонтолозите едва започнаха да драскат по повърхността на неговите дълбини, а динозаврите са живели в тях. А ние дори не знаем още какво ги е изхвърлило на плитчините.
Стаята отново потъна в мълчание и сигурно щеше да остане още дълго така, ако на насрещната стена не бе започнала да мига жълта лампичка, знак, че търсят президента. На екрана на един от лаптопите се появи, премигвайки в яркожълто, името на научния съветник на Белия дом. Президентът се свърза с нея по микрофона.
— Да, Мери? — попита президентът.
— Случи се… — Тя дишаше тежко и недоизказа края на изречението, сякаш току-що беше изкачила тичешком няколко стълби.
— Ново нашествие? — опита се да отгатне президентът.
Тя успя да си поеме дъх и му каза да включи друг лаптоп. Пусна им репортаж на Си Ен Ен за едно заразено с акари парче гора. Надпис в долната част на екрана показваше, че картината е от Ню Берн, Северна Каролина.
— Тези неща не може да са се разпространили от Лонг Бийч и само за един ден да са се размножили до такава степен — заключи тя. — Имам предвид, че просто не биха могли. Какъвто и да е причинителят, то той се е развивал и на двете места. Не става дума за някаква инфекция, от която тръгват разрушителни вълни. Лонг Бийч сега може да се окаже навсякъде. Господин президент, изправени сме пред голям проблем. Дори и да успеем да ограничим смъртните случаи, никой не може да каже дали сред хората няма да избухне паника.
— Какво ще стане, когато сериозно се разтревожат, че обикновените, банални акари, които живеят в тревата на предната морава, и в леглото, и по кожата, в даден момент ще започнат неконтролируемо да се размножават и да се нахвърлят като пирани върху им… Ами банките! Ако акарите се размножат прекомерно, а паниката излезе извън контрол… „Уолстрийт“ никога досега не се е сблъсквала с нещо, което донякъде да се доближава до това.
— Единствено, може би паниката покрай ЗНСПИН — отбеляза Уилсън.
— Точно така — каза научният съветник. — Дори и беглото споменаване за заразяване по небрежност със синдрома на придобита имунна недостатъчност доведе до спад на индекса Дау Джоунс с повече от шестстотин точки само за един ден. И то слуховете бяха безпочвени. А това тук е реалност.
— Но те са само акари, нали така? — попита Амбър Мърдок. — Вашите хора току-що ги заляха със сапун и сега се очаква да измрат и с това да се свърши, нали?
— Не, не е така — каза адмиралът. — Не и ако „акарите“ са просто осемкрак вариант на индийската тема.
— Какво кара гъбичките и акарите да се спуснат да изяждат всичко изправило се пред погледа им? — попита Мърдок. — Не разбирам.
— Все още никой не разбира — отвърна Уилсън. — Точно това трябва да открием: какво причинява тези симптоми.
— А ако откриете причината, смятате ли, че ще можем да се справим с нея? — попита президентът.
— Не зная.
— „Не зная“ не е нещото, което очаквам да чуя точно в този момент — каза президентът.
— Да не би да предпочитате да ви дрънкам врели-некипели? — отвърна ентомологът.
Президентът помирително поклати глава.
— Доктор Уилсън… — Всички глави се обърнаха към екрана на научния съветник. — Трябва някой да отиде в Ню Берн още призори. Да сте обличали някога космически скафандър?
— Не.
— Добре тогава, ако желаете да облечете, ще трябва да тренирате цяла нощ. А призори ще ви натикаме в нещо като тръбен кладенец, без изобщо да сте мигнали.
— О, не бих се безпокоял, че ще взема да задремя там долу. Мисля, че адреналинът в кръвта ще ме държи съвсем буден.
— Значи искате да отидете там? — попита президентът.
— Дали искам? — извика ентомологът. — Опитайте се да ме спрете!
По-късно, останал сам до бюрото си, президентът сключи ръце зад тила си и се завъртя в подсиленото с тефлон кресло — реликва, останала още от времето на Рейгъновата администрация — да погледне през широкия прозорец на Овалния кабинет. Светлините на нощен Вашингтон бяха наистина приятни за окото и с нищо не напомняха за последното нашествие, случило се само на неколкостотин километра по на юг, нито за новия гладен ден, който вече изгряваше над река Ганг.