Светът навън изглеждаше наистина мирен, почти идиличен, особено ако човек се абстрахира от смътните изкривявания и деформации в гледката — реликва от злополучната Клинтънова администрация. Алуминизираният пермаглас не само можеше да спре кой да е куршум, но и всеки набеден Осуалд, скрит навън в нощта, нямаше да знае, че взимайки президента на мушка, той всъщност се цели петдесетина сантиметра встрани от него. „Всичко това е много хубаво и прекрасно — помисли си президентът, — стига само евентуалният убиец да не се окаже достатъчно умен и да си вземе портативен лазер.“ Светлинният сноп, за разлика от куршума просто ще коригира изкривяването и ще върне отражението на президента по стъклото там, където му е мястото. А убиецът може да си гърми и от десет километра.
Дори и най-незасегнатият от параноята негов съветник го предупреди, че ще е най-безопасно да остави Овалния кабинет на историците и да прекара президентството си в Кемп Дейвид, околността около който беше далеч по-лесна за пазене. Но президентът предпочиташе да работи очи в очи, отколкото през екрана на компютъра и когато бе възможно настояваше да има мигновен, личен достъп до Сената или до Камарата на представителите. Знаеше, че онези, които дойдат след него на този пост, все повече ще се отдръпват от избирателните колегии, докато накрая хората ще започнат да ги виждат само по компютърните и телевизионни екрани. И се чудеше дали някой ден ще стане възможно да се създадат виртуални народни водачи, несъществуващи по друг начин в действителността, освен като харизматични, компютърно анимирани ръководни фигури, изпълняващи плановете на управляващата партия.
От тази мисъл го втрисаше.
Копнееше за деня, в който няма да се налага на покрива на Белия дом да застава човек с ракетна установка. Беше слушал легенди за това как Труман си правил дълги разходки през тълпите по авеню „Пенсилвания“ без абсолютно никакво притеснение. Било е време, когато децата са търсели великденски яйца по моравата на Белия дом, а според историците рано всяка сутрин Калвин Кулидж плувал в река Потомак. Бяха му казали, че някъде към 1628 г. пр.Хр. на остров Тера по вратите на къщите нямало ключалки, въпреки че в жилищата били намерени множество помещения с централно отопление и изпълнени с прекрасни предмети на изкуството. Но той самият седеше зад пречупващ отраженията, брониран прозорец, а тайните служби планираха да заменят поставения на покрива стрелец с нова система за лазерна защита и — тук той се засмя — наричаха това „напреднала цивилизация“.
За добро или за лошо, той бе натикан в нея, натикан в тази цивилизация, натикан в работата си. Беше онова, което авторът на „Краят на детството“ бе нарекъл някога „типът президент, от който Америка така болезнено се нуждае, ако отделите време да размислите, че има длъжности, които никога не бива да бъдат давани на хора, които доброволно ги пожелават, особено ако при това проявяват повечко ентусиазъм“. Писателят е имал предвид човек, издигнат като единствена кандидатура от своята партия в началото на изборите и който е трябвало да бъде тикан, ритан и навикван, за да влезе в Овалния кабинет.
Още две години, помисли си президентът. Само още две години до следващите президентски избори и тогава може би партията и гласоподавателите ще го пуснат предсрочно за добро поведение. Може би тогава ще е в състояние да помисли да се установи някъде и да създаде семейство. А междувременно, както бе заявил веднъж пред един репортер: „Просто не ми остава време да се намеся в собствения си личен живот“. Не се шегуваше. Едва намираше време за котката. Съществуваше само президентството.
Нещо изписука на бюрото пред него и той се обърна, за да види мигащия надпис „търсенето завършено“ в горната част на екрана на един лаптоп. Започна да превърта дългите списъци с доклади за реколтата в Северна Америка, но никъде не намери предупреждение за зараза от гъбички или някаква друга катастрофа с изключение на цитрусовите култури и… А, хубава новина, край на субсидията за пчеларството, помисли си той. Но всички зърнени култури се развиваха прекрасно. Наистина, такава необичайно голяма реколта се предшестваше от сгромолясването на цената на царевицата и пшеницата на стоковите борси. Индексът „Доу Кемикъл“ също бе спаднал… забеляза той, в раздела за борба с вредителите… защото фермерите бяха престанали да пръскат нивите… като че ли нямаше повече нужда от инсектициди… никаква нужда.
Какво беше казал възрастният ентомолог за умрелите пчели и динозаврите? Но не — положението не можеше да е чак толкова лошо. Обаче в съзнанието му изплува споменът за онзи следобед, когато бе едва на осемнадесет години и се разхождаше самичък в Хилтън Хед в стигащия до коляното му прибой, който просто не изглеждаше чак толкова опасен. Но все пак една вълна го свари неподготвен и го хвърли в дълга, изтощителна битка с подводното течение. Направи всичко, което специалистите препоръчват да се прави в подобни случаи: не се паникьосвай, не плувай безразсъдно срещу течението, не се втурвай безсмислено към брега, по-скоро плувай успоредно на брега, докато се измъкнеш от ноктите на течението.