И точно когато си бе помислил, че е в безопасност, разбра, че не е сам във водата. Една тъмнокафява форма, не много по-голяма от него самия, но изглеждаща доста по-голяма, се стрелна само на метър и осемдесет от дясната му страна и започна да кръжи от дясно на ляво около него. Перката ѝ така и не се показа над водата, а единственото, което направи, бе да го подбутва с носа си, но въпреки това, нищо друго на този свят, било то човек или животно, не го беше карало някога да се почувства толкова уязвим. Спомняше си, че ако се паникьоса, рибата ще усети ускорения му пулс и ще се нахвърли върху него, че ако започне бясно да пляска към брега, дивият мозък може да приеме действията му за мятането на ранена лесна за хващане плячка. Някакъв вътрешен инстинктивен глас му заповяда да плува бавно и елегантно към плитчините, а в това време мозъкът му се бореше с мрачната увереност, че точно преди да стигне до бялата пяна, където вълните се разбиваха в брега и където би могъл вече да се изправи и да побегне, ще усети как нещо стиска крака му като в менгеме и започва яростно да го размята насам-натам.
Тази вечер изпитваше почти същото зловещо усещане, усещането, че нещо го завлича към дълбокото, че тъмни форми се стрелкат в подводното течение, по-тъмни отколкото му се искаше да си ги представя в момента, по-тъмни, отколкото би могъл въобще да си ги представи.
„Все някак си ще се справим с това — му се искаше да може да каже на своя народ. — Все някак си ще излезем отново на брега. Все някак си всичко отново ще бъде наред.“
Ричард си мислеше, че ако преди петнайсет години някой бе казал на неговите колеги, че днес той ще крои планове как да върне към живот ДНК на изчезналите видове: да възкреси мъртвите, така да се каже, и че Бил ще бъде един от водещите в света експерти по прилепите-вампири, те биха отвърнали: „Да бе, звучи правдоподобно“.
Лаптопът на Ричард показа, че има нов имейл от Бил, но до този момент той още не го беше прочел и не чувстваше никакъв подтик да го прави въпреки прикачения към него премигващ етикет „спешно“. Умът му се занимаваше с по-важни проблеми. Там! Явно, че сънят не бе донесъл успокоение. Малкото му момиченце се беше събудило само след два часа и веднага след като си бе спомнило къде се намира и как бе пристигнало тук, изтича до мивката и повърна в нея — отново.
Но сега едва ли беше останало нещо в стомаха ѝ. Любимата ѝ вечеря, млечни палачинки, полети с ягодов сироп и сметана, си остана непокътната. Не я винеше. Състоянието на вцепенение, както го наричаше той сега, бе убило апетита им заедно с техните чувства… заедно с почти всичките им чувства. Сега Там бе разгневена.
— Ти ме излъга — изкрещя тя, като си припомни онази вечер, когато бе сънувала как невидими демонски ръце се протягат към чаршафите и се опитват да я завлекат под леглото. — Ти и мама ми казахте, че няма чудовища, че няма истински чудовища, обаче истинските чудовища нараниха мама, нали така.
Ричард сведе глава и не отговори. Опита се да сложи ръка на рамото ѝ, но тя я отблъсна.
— Кажи ми! — беснееше Там — П-прашинки! Чудовища! Истински са, нали? Кажи ми!
— Да — прошепна той. — Боя се, че са истински.
— Тогава защо каза, че няма чудовища?
Ричард тръсна глава.
— Защото някога беше вярно — каза той. Лицето му беше безизразно като маска. Гласът му — абсолютно безжизнен. — Беше вярно — повтори той.
9
Светът, плътта и дяволът
Ден втори
Бил и Джанет никога не бяха чували прилепите-вампири да се сбират на рояци и да нападат хора. И със сигурност изобщо не им бе хрумвало, че ще станат свидетели и ще документират подобен случай. Сборищата от летящи кръвосмучещи пирани се срещаха само във филмите на ужасите, не и в реалния живот. Но със зората по Тобаго се понесоха писъци и вой, а заедно с тях и новината, че цели семейства са били избити, докато са спели. Една от тези кървави бани се бе разиграла съвсем близо до къщата на Шут, в най-близката до тях плантация.