Този път Там здраво хвана лаптопа.
— Мой си е — каза тя и безцеремонно прекъсна лекцията на Уилсън, за да извика директорията с игрите.
Едуин Уилсън изоставаше от графика. Последната проверка на космическия му скафандър отне повече време от предвиденото. Беше по-стар модел от костюма, който предишния ден носеше Ричард в Лонг Бийч. Шумът от помпите и циркулиращите течности го караше да се чувства, все едно че е застанал посред завод за опаковки. Дори когато откачи предпазните въжета и те потеглиха нагоре в стерилизираща гореща пара, а хеликоптерът се дръпна зад линията на дърветата, нивото на шума спадна едва забележимо.
Не можеше да извърне глава, без да обръща цялото си тяло, и накъдето и да погледнеше, гората бе обгърната от черна плащаница. Акарите покриваха всеки лист, разкривайки пред погледа му онази странна смесица от чудеса и въпиющи безобразия, която се среща само в природата. Стоеше в самото сърце на ничията Зона на здрача, застинала между красотата и ужаса. Ако скафандърът му се пробиеше, малките черни чудовища щяха да връхлетят вътре в него и да превърнат неговия свят в свой.
Почти цяла минута по мониторите в Брукхейвън и Атланта ясно можеше да се види, че сърцето му бие все по-бясно. В този момент представата му за времето се бе стопила и той не съобщи нищичко по радиото. Просто си стоеше на малката полянка и гледаше акарите, плътно покрили вейки и стволове, а също и трите тела, които през нощта бяха видели на екраните като инфрачервени петна. Когато сравниха снимките, направени последователно от прелитащите спътници и хеликоптери, източниците на инфрачервената топлина започнаха да се движат, сякаш се бяха преродили в някаква нова призрачна форма. Докато ставаха все по-студени, те се разляха на десетина метра встрани по земята подобно на гигантската амеба псевдоподия. Уилсън бе изгледал филмите и веднага отгатна какво се беше случило. Просто акарите отнасяли настрани частици човешка плът, а с тях — и човешката топлина.
Бяха останали само коса, кости и изпаднали дрехи.
— Един елен и двама души — каза най-накрая Уилсън. — Взимам проба номер едно.
Клекна, за да задейства първата от трите камери на кутията за образци, и забеляза, че акарите се плискат нагоре по краката му. Вече бяха достигнали сребърната лента скоч, която беше залепил около дясното си коляно, за да му е подръка да запуши някоя случайно пробита дупка в скафандъра. Съществуваха безброй възможности да си пробие скафандърът, от храстите към него стърчаха хиляди покрити с акари клони.
Вдигна кутията с образци към шлема си. Сутрешното слънце все още не се бе вдигнало високо, дърветата спираха по-голямата част от лъчите му, а няколкото снопа дневна светлина, която успяваше да пробие през листака, попадаха на земята и изчезваха в гмежта от акари. Но дори в това студено, тъмно място по съприкосновението на скафандъра си личеше, че температурата на въздуха навън като че ли е над тридесет и един-два градуса и бе достатъчно светло, за да види, че акарите почти не крият изненади за него.
— Тук не разполагам с микроскоп — обади се по радиостанцията той, — но мога да ви кажа, че ако ги сравним с пробите, взети в Лонг Бийч, ще видим, че те не ни казват нищо ново. Те са от познатия вид акари, с който вече се сблъскахме. До един. Готов съм да заложа репутацията си на това.
— Значи сте съгласен, че не са дошли тук от Лонг Бийч? — попита научният съветник на президента.
— Със сигурност — отговори Уилсън. Но въпросът оставаше отворен, въпросът, който не му се искаше да зададе на висок глас по вълните на радиото: какво е накарало обикновените акари от праха, които водят безобиден живот в горските листа, в нашите килими, легла и кожа, да се размножат в такива гигантски размери и да започнат да ни нападат като малки пирани? — Ще взема проба номер две — обяви Уилсън и започна да изследва гората. Тъй като се опитваше да избягва къпините и другите храсталаци, си даде сметка, че се придвижва по-бавно и от най-внимателния изследовател на дълбините.