Дълбокият океан… И внезапно той си спомни за гъбите — измежду всички други неща си спомни именно за тях!
Да, гъбите. Припомни си какво общо имаха с акарите — това, че веднъж му бе хрумнало, че е трудно човек да си представи по-благотворна форма на живот от тях. Гъбите бяха в основата на голяма част от екосистемите на рифовете, те даваха подслон на риби и дребни раковидни създания и чистеха водата от отпадъци. При все това през 1990 г. в една малка пещера в Средиземно море, залята някога от надигащите се води на ледниковия период, се случи нещо също толкова странно, колкото това, в което се бяха превърнали акарите. В пещерата не открили почти никаква следа от обичайната храна, от която гъбите се нуждаят, за да се развиват, но стените и таванът ѝ въпреки това били плътно покрити с тях. Водолазите открили, че подът бил покрит с черупките и остатъците от дръзналите да влязат в пещерата дребни ракообразни и риби. След като се намирали в стерилна среда, в която не прониквали слънчеви лъчи и затова нямало водорасли, които стоят в основата на хранителната верига на Средиземно море, гъбите сменили своя източник на прехрана. Изпъкналите им бодлички се превърнали в дълги куки с лепкави краища, от които случайният пришълец, дошъл от външния свят, не би могъл да се измъкне.
Шлемът му започна да се замъглява и в скафандъра стана още по-тъмно, достатъчно тъмно, за да започнат първите плахи пръсти на клаустрофобията да галят гръбнака му и неочаквано нежно да милват неговите ребра, които го засърбяха. Следващите две вдишвания го накараха да се закашля. Прилепи лице към стъклото и затърка влагата, докато пак бе в състояние да вижда ясно, и насочи нагоре електрическия вентилатор, така че тънка струйка хладен въздух задуха в косата около челото му.
„Така вече е по-добре“ — каза си той. Това означаваше, че изтощава батериите, но при нормална работа батериите във вързопа на гърба му трябваше да издържат седем часа и половина. С надута до дупка охладителна система издържаха по три часа. Но не се притесняваше, защото смяташе да изчезва от това място до двадесет минути.
— Добре ли сте, доктор Уилсън?
— Да. Много добре — отговори той.
Мониторът с данните от неговия пулс и дишане явно бе обезпокоил някого в Атланта. Уилсън предположи, че показанията са излезли извън скалата. Не се знаеше предварително кой може „да превърти“, затворен в скафандъра. Уилсън си спомни необичайната настойчивост, с която се взря в очите му началникът на инструкторите първия път, когато шлемът се затвори над главата му. Човекът се опитваше да забележи и най-лекия белег на страх в тях, разширяване на зениците, необичайно потене, задъхване при всяка глътка въздух. При него тези предупредителни симптоми ги нямаше. Но онова бе само упражнение в лабораторни условия. Ако тогава беше започнал да изпада в паника, ако бе започнал да пищи и да дращи с нокти по херметическите закопчалки, опитвайки се да смъкне шлема и да вдиша чист въздух, то край него щеше да има шестима човека, а не акари.
Тук трябваше сам да се грижи за себе си.
Тук откри, че адреналинът сам по себе си далеч не е онзи пенкилер, какъвто се бе надявал да открие в негово лице. Даде си сметка, че повече го изтощава, отколкото подкрепя и съжали, че не го бяха оставили да пие едно кафе. Но това било против правилата. Хората от подготвителния екип му бяха казали, че скафандърът му е оборудван с плик, където по един гумен маркуч се стича урината, този маркуч сега обгръщаше неговия член. „Гумичките“ по една традиция, водеща началото си от екипажите на „Аполо“, се предлагаха само в три размера: „супер голям, огромен и не е за вярване“. Проверяващият екип му бе казал, че когато Бъз Олдрин излязъл навън от лунния модул, веднага изгубил контрол над мехура си и станал първият човек, който си е подмокрял гащите на Луната. Бяха го гледали милиарди хора, но само Олдрин знаел какво именно виждат. Предупредиха Уилсън, че скафандърът може лесно да се справи с изпразването на пикочния мехур, но че няма предвиден апарат за фекалиите. Кафето в комбинация с възбудата може да доведе до неволно изхождане. Това предупреждение припомни на Уилсън стария виц за „пръднята в скафандъра“, само дето вонята и усещането от стичащи се по краката изпражнения на свой ред можеха лесно да предизвикат повръщане, а повръщането в шлема на космически скафандър е далеч не толкова смешно, колкото смъртоносно.
— Взимам проба номер две — съобщи той по радиото и клекна до „жертвата на праха“.
И тогава видя зъба от акула. Наведе се напред и го вдигна. Беше най-големият зъб, който бе виждал някога. Може даже да си струва да го задържа, помисли си той, ако успеем да го стерилизираме с пара заедно със скафандъра, но тогава измисли нещо още по-добро. Докато се опитваше да отстрани акарите от вкаменелостта, те плъзнаха по ръкавиците му. Той погледна надолу и видя, че пластмасата по краката и гърдите му е изцяло покрита с тях — тогава джуджето на клаустрофобията за пореден път се опита да обгърне с нежните си пръстчета неговите ребра.