— Господи! Гъбичните мушици! — извика той.
— Какво? — викна в отговор Лесли. — Не съм сигурна, че ви разбирам.
— Мъртви са, ви казвам! Всички гъбични мушици са мъртви!
Тъмнината отново го погълна. Изтри нов измацан с акари отвор в стъклото на шлема, но тъмнината пак го погълна, и отново, и отново, и отново. Пилотът на хеликоптера видя, че той изпитва затруднения, и се опита да приближи въжетата по-близо до него, но въжетата се завъртяха около него и шумно се блъснаха в пакета на гърба му. Подсъзнанието на Уилсън създаде образа на нещо голямо, застанало в тъмнината зад гърба му… което го дебне. Образът набъбна в него като някакъв ужасен набат и първичният, убийствен инстинкт взе превес. Втурна се напред с широко разтворени ръце, блъсна се в ствола на едно дърво и изкрещя. Падна тежко на левия си хълбок върху костите на господин Еймс. Усети как ребрата на стария пазач и част от таза му се впиват надълбоко в скафандъра, изправи се в тъмнината, спусна се стремглаво напред през някакъв къпинак, блъсна се в друго дърво, още веднъж падна на левия си хълбок, чу още веднъж пукота на счупени ребра — този път това бяха неговите собствени, претърколи се, надигна се отново на крака, опита се доколкото може да побегне пак, кракът му се препъна в една скала, получи фрактура на коляното и се сгромоляса на земята съпровождан от гадния звук на счупено, който го накара да разбере, че сега вече шлемът му е широко отворен.
Лещите на разположения на четири хиляди километра над него спътник, устремени към още хладната утринна пръст, засякоха една инфрачервена амебоидно разпръскваща се форма, на мястото, където се бе намирало стъклото на шлема на Уилсън. В разположения на другия край на континента, на седемстотин и четиридесет километра оттам контролен център в Атланта, следяха появяващите се по екраните биомедицински данни на Едуин Уилсън. Отначало се наблюдаваше увеличаване на неговия пулс, което продължи четиридесет и две секунди, а после пулсът внезапно спря. За щастие някой милостиво се бе сетил да изключи микрофона на Уилсън.
10
Стаята на лудостта и пътят на Феникса
Килията беше малка и абсолютно гола. Леглото бе просто един нар, тоалетната — просто една кутия с дупка отгоре. Нямаше прозорци, нито дори някаква цепнатина с решетки, през която да проникват лъчите на слънцето. Единствено някаква луминесцентна крушка на тавана, скрита зад пермагласов лист, осветяваше килията, но мъждукането ѝ бе по-слабо от лунния светлик.
От другата страна на стаята точно срещу леглото се намираше стена от твърд пермаглас, която го разделяше от пазачите и от света навън. Подносите с храна минаваха и заминаваха през отвора в стената, който Джери Сигмънд започна да нарича „шлюза“. Помисли си, че през целия си живот не бе виждал толкова стерилно и неприветливо място. Подобен вид места ще да са предизвикали онова диво, маниакално сияние в очите на покойния О. Джей Симпсън (според една от градските легенди, няколко години след като го освободили, „покойният“ О. Джей Симпсън влязъл в пустинята Мохаве и оттогава никой повече не го видял; но истински осведомените хора ще ви кажат, че и до днес той броди по пустинните пътища и продължава да си се кикоти на нещо свое).
Джери осъзна, че има и по-лоша съдба от тази да изгуби разсъдъка си, като сам полудее.
Тази — някой друг да го принуди да си изгуби разсъдъка.
Беше използвал всяка трошица топлина и домашна приветливост, откраднати от Джак и Адел, за да очарова дотолкова Кардильо и Гузман, че те да му уредят самостоятелна килия. Въобразяваше си, че може би е успял да измами по-младото ченге. Все още не можеше да го твърди със сигурност за едрия доминиканец. Но те бяха далеч по-маловажни за Джери от неговите тъмничари, а той бе сигурен, че е успял да привлече на своя страна Ейми — пазачката с нездравия тен на кожата. Вече му беше известно, че тя здраво заляга над уроците във вечерното училище, защото се надява да получи дипломата, от която се била отказала някога, когато се омъжила и напуснала университета… Знаеше, че съпругът ѝ я изоставил след дванадесет години съвместен живот… че често беше слушала „Шоуто на Джери Сигмънд“. Вече успяваше да повдигне завесата на мислите ѝ, да я повдигне съвсем мъничко, колкото Джери Сигмънд да може да се вмъкне под кожата ѝ. В действителност не даваше и едно мише лайно дали Ейми и ченгетата го харесват или не, но от друга страна, ако го харесваха или дори ако започнеха да го съжаляват, той би могъл да ги убеди да му правят по някоя услуга.