Изглежда, че манипулациите му действаха. Той успя още на първия ден да получи статут на тяхно „протеже“. Личните му покои бяха възтеснички, твърде горещи и твърде тъмни. Не беше много, призна той, но ще се възползва от онова, което му дават.
Ще се възползва също и от Ейми и преди всичко това да е приключило, ще я впримчи напълно и безвъзвратно в своята мрежа. Тя беше от типа жени, които никой мъж не би погледнал повторно, ако ги срещне на някоя претъпкана улица, което я правеше лесна плячка за вниманието на някой известен красавец. Джери Сигмънд разчиташе на това.
Докато кръвта на Едуин Уилсън изтичаше под лъчите на утринното слънце и едно друго гълъбче напусна борда на „Нимиц“, а топлият натежал от гъбични спори вятър задуха към Пакистан, Джери застана пред издигащата се от пода до тавана стена от пермаглас така, че да може да вижда отражението си в нея. Следващите двадесет минути тренираше своите жестове, маниери и усмивка. Онази топла, предразполагаща усмивка.
Веднага щом Ейми стигна до „шлюза“, Джери започна своето изпълнение. Застана от другата страна на килията, обърнат в гръб, и се загледа в бялата стена над леглото, сякаш стоеше пред прозорец, зад който се вижда целият свят. Дълго след като тя бе оставила подноса със закуската в шлюза, той продължи да изучава стената, сякаш присъствието ѝ му беше напълно безразлично. Това я изпълни с разочарование. Тя изведнъж изненадващо ясно осъзна, че мислите на пророка бяха заети с далеч по-важни неща, отколкото някаква си тъмничарка.
„Глупаво момиче — каза си тя. — Какво си въобразяваше?“
Тогава той се обърна и я погледна с безизразна физиономия, която веднага се разтопи в топла усмивка на разпознаване и поздрав. Самата наситеност на контраста между това и предишната ѝ обезсърченост внезапно повдигна нейния дух и я порази. И следващото, което си помисли объркано Ейми, беше: „Явно, че не ме е пренебрегвал напълно. Просто се е бил замислил за нещо свое. Радва се, че ме вижда. Не съм разтълкувала правилно поведението му, не съм го разбрала…“
— Ейми! — каза той. — Добро утро!
Тя сведе поглед и се взря в пъхнатите в шлюза бисквити, сок и листове за писане. Той също ги погледна и когато тя преодоля моментната си срамежливост и погледна нагоре, видя, че усмивката му е станала още по-топла, почти бащинска. Той пристъпи напред и разтвори ръце, сякаш най-мило ѝ се извинява, че я е накарал да се почувства неловко.
— Съжалявам — рече той, наслаждавайки се на нейното объркване. — Както можеш сама да предположиш, безпокоят ме сериозни мисли.
— Разбирам — отвърна Ейми. — Ако има нещо в рамките на разумното, което да мога да сторя за вас, което би могло да ги облекчи по някакъв начин, само кажете.
— Дадено. Но се боя, че не разбираш напълно какво се случва с мен в момента. Много хора искаха да ме свалят от ефир. Сега получиха своя шанс.
— Искате да кажете учените? — попита Ейми.
— Да. Не им харесва, че ги критикувам.
— Един от тях е мъртъв. Бяхте го споменали в предаването. Май се казваше Уилсън.
— Какво? — Усмивката му се стопи. — Как?
— Имало е второ нашествие на прашинките. Този път в Северна Каролина. Уилсън отишъл. Станало някакво произшествие с хеликоптера…
— Северна Каролина? Че как, по дяволите, прашинките са се озовали чак там?
— Никой не може да каже. Само за това говорят по Си Ен Ен, Ю Пи Ен, Си Би Ес…
— Това е лоша новина за стоковия пазар — каза Джери и сведе поглед. — И за Уилсън. Не е за вярване — добави с тих откровен глас.
— Ужасна загуба.
— Ужасна загуба? — попита Ейми. — Впечатлена съм. Когато слушах вашето предаване по радиото, въобще не бих си и помислила, че ви интересува дали ще живее, или ще умре.
Джери бавно кимна.
— О, аз бях живо заинтересуван дали ще живее, или ще умре. — И той вътрешно се изсмя, след като си спомни думите на Томас Грей: „Там, където невежеството е благословено, мъдростта е лудост“.