— Искате твърде много — отговори Ейми. — За да разбере човек и половината от нещата в тях, трябва да е магистър по биохимия.
— Не е задължително да стигаш чак дотам, аз те моля само да положиш повече усилия. Моля те да си дадеш малко зор. Толкова много ли искам?
— Не… но…
— И прав ли ще съм да предположа, че докато дървените философи са префасонирали маймуните и съставяли планове как да направят един истински Джурасик парк, някой, когото си обичала, е умрял от рак?
Тя кимна.
„Сто процента още следващия вторник“, помисли си Джери и си спомни как всеки един от онези, на които бе закупил душите, накрая се обаждаше на телефонния му секретар само след седмица или две, или след месец или два. До последния.
Обикновено му оставяха съобщение, в което обясняваха с неминуемо притеснен тон, че след като са обмислили нещата за прехвърлянето на собствеността, биха желали да върнат парите срещу привилегията да анулират договора. Питаше ги каква ще е неговата полза, ако просто си прибере хилядата долара, и добавяше, че може и да си помисли срещу сумата от пет хиляди. А Ейми не беше далеч от това да започне да го нарича „приятел“ и „учител“. Нали в края на краищата виждаше само по-добрата страна на Джери Сигмънд, чието лице сияеше като лятното слънце, което изплува над утринната мараня, но…
Винаги му бе доставяло удоволствие да гледа преобразяването на хората: от пълните материалисти, които не дават и пукната пара за онова, което са му продали, до хленчещи нищожни обекти, действително разтревожени за съдбата на безсмъртните си души. Неколцина от тях станаха религиозни, дори фанатично вярващи, което доста бе покачило цената на сделката. От душите на тези хора той беше съумял да извлече не само пари, но и други облаги. Играеше си с тях, превръщаше ги в свои виртуални роби. Двама от неговите обекти бяха банкери от „Уолстрийт“. Те уредиха за Джери една вътрешна сделка, която му донесе малко богатство от предварително закупуване на коприна. Двама-трима други той подозираше, че могат да бъдат подтикнати да убият заради него, и си каза: „Когато умра и отида в ада, ще стана принц в двора на Сатаната“. И това също беше Джери Сигмънд, но само едно избрано малцинство го бе опознало като такъв, и то обикновено, когато вече беше твърде късно, за да се възползват от наученото.
— Направи си домашното — продължи Джери. — Извърви този километър в повече. — Предположи, че ако наистина се заеме с нея, тя ще измине за него още десетина километра в повече, може би — още петдесетина и дори ще ги извърви на колене.
Тя кимна отново и се опита да се усмихне.
— Стана трудно човек да се гордее с родината си. Превърнахме се в народ от овце, които по някакъв начин, било то от страх или от липса на желание, да не би да се претоварят с мъничко повече работа, една по една ще предадат общата ни свобода. Коства твърде много усилия да направиш собственото си домашно, да изградиш собствените си възгледи и да ги отстояваш. Така че когато овцата види, че някой като мен бива съборен на земята, си казва: „Ще погледна настрани… ще погледна настани… ще погледна настрани“.
— И тогава поглеждаш настрани и пропадаш.
Вгледа се в очите ѝ. „Със сигурност деветдесет и осем процента.“
— А ако това, което казваш, е истина — каза Ейми. — Ако наистина има хора, които искат да те премахнат, след като могат така лесно да те смъкнат…
— Тогава нека Бог да ни е на помощ — довърши вместо нея.
— Да. Бог да ни е на помощ — каза тя и погледна надолу към часовника си. — Аз… трябва да вървя.
— Разбирам. Трябва да обиколиш и другите килии.
— И вече изоставам от графика. — Тя се обърна и избута извън полезрението му високата количка със закуски, а нещо в изражението ѝ подсказа на Джери, че току-що авторитетът му бе спаднал с няколко пункта.
„По дяволите! Отново на деветдесет процента! Да не казах нещо погрешно?“
Тя почти се беше скрила от погледа му, когато той рече:
— Чудех се за едно нещо. Един последен въпрос.
Ейми се обърна и го погледна.
— Какъв е той?
Той пак ѝ се усмихна. Онази харизматична усмивка.