— Вярваш ли в Бог? — попита Джери и усмивката му стана още по-широка.
11
Птиците и пчелите
Ден втори, 11:10 сутринта, вашингтонско време
Във Франция карантината претърпя поражение.
Разбира се, че ще претърпи поражение. Семейство Шут биха могли да им кажат, че няма как да проработи. Дори и дете можеше да види, че се задава буря; и много от децата я видяха, докато стояха с родителите си в просторния, подобен на арена терминал, през който минаваха тръбите с ескалаторите на летище „Де Гол“. Те развълнувано задърпаха родителите си за ризите и полите, сочеха към опънатата куполообразно мрежа над „арената“ и питаха защо дузина мъртви птици са обсипали върха на купола. Техните родители, вече сломени от анулирането на плановете им за почивка и все по-засилващата се верижна реакция от отклонени полети, свиваха рамене пред падналите птици и се затичваха по по-важни задачи.
Когато Ричард излезе от сградата, лицето му бе пепеляво, сякаш току-що са го ударили в корема. Прекоси ливадата, спря се на ръба на боровата горичка и се опита да преглътне сълзите. Като че ли всичко, което можеше да тръгне на зле, го бе сторило. Дори и Джанет Шут не би могла да го изрази по-добре: „Така се случва, когато теорията на Дарвин се сблъска със закона на Мърфи“. Денят започна с отказа на Там да се храни, последва вестта за нашествието в Северна Каролина, после телефонните обаждания на сестрата на Даун от Тъксън, която обясняваше, че е прекарала по-голямата част от нощта в опити да уреди пътуване до Ню Йорк, но че вследствие на внезапен отлив на пътници, които отменяли резервациите си за полети към онова, което мнозина вече възприемаха като „чумава област по Източното крайбрежие“, били отменени и самите полети. Това, помисли си Ричард, ще струва на някого солидна сума пари, преди кризата да отмине, което според него си беше съвсем подходящо: самият той се чувстваше толкова покрусен, че мисълта как шефовете на самолетни компании ще споделят поне частица от собствената му мъка, предизвика някъде дълбоко в него кисела усмивка.
А сега учителят му, милият стар „мравкар“ Едуин Уилсън, бе мъртъв. Подобно на почти всички останали, които го бяха опознали добре, му бе трудно да си помисли за доктор Уилсън по друг начин, освен като за учител… наставник… втори баща… Но обещанието си беше обещание и… сега Едуин вече го нямаше. А денят едва сега започваше.
— Какво ли още може да се случи? — попита той безизразното небе и се стресна от това колко отчетливо се понесе гласът му сред боровете. В тази отчетливост имаше нещо нередно, както бе нередна и онази треперлива нотка в гласа на Джаксън, когато той му бе разказал как с Там предишния ден чули катерицата в гората.
Ричард се вгледа в дърветата, наостри уши и разбра, че птиците са изчезнали.
— Какво ли още…
Прииска му се никога да не беше задавал този въпрос, обърна се и докато пресичаше ливадата на връщане, се зарече никога повече да не го задава. Никога вече. И тогава достигна до стоманената огнеупорна врата. Ритна настрана тухлата, с която я бе подпрял, и тя плътно се затвори зад него, а после той извърши една изключително странна постъпка, над която се чудеше по-късно в по-спокойни мигове: два, дори три пъти провери дали автоматичният заключващ механизъм здраво е залостил вратата отвътре. Неговият най-примитивен инстинкт му подсказваше, подсказа му неколкократно, че нещо дебне отвън, нещо дебне детето му. Той инстинктивно започна да укрепва гнездото.
На сто и четиридесет километра оттам нещо странно се случваше с Нюйоркската борса.
Нашествието в Ню Берн бе по-малко от онова в Лонг Бийч и се случи в един от селскостопанските райони на страната. На пръв поглед данните оттам не изглеждаха чак толкова зле. Беше потвърдена смъртта само на трима души и един елен и този път карантината се налагаше само в една посока. Хората свободно можеха да напускат бедствената зона през специални „сапунени“ пунктове, а когато Осемдесет и първа въздушна дивизия бомбардира със сапун миньорския район около Ню Берн и успешно овладя нашествието на акари в него, стана ясно, че на самолетите по-лесно им се удава да контролират разпространението на акарите, отколкото да разсеят впечатлението, че Източното крайбрежие се е превърнало в развъдник на опасна напаст. Международното летище в Лос Анджелис бе първото в Америка, което подложи пътниците, техния багаж и самите самолети на обливане с още неидентифицирани антиакарови разтвори. След като със сигурност щеше да се наложи да чакат поне няколко часа и да бъдат подложени на въздействието на случайно избрани химикали, онези десетки хиляди пътници, на които не им се налагаше на всяка цена да летят, отмениха резервациите си. Същевременно все повече европейски и азиатски страни отказваха да приемат презокеанските полети, потеглящи от източната част на Съединените щати. Стигна се до онази икономическа точка на избухване, чиито унищожителни пламъци станаха самодостатъчни и започнаха да се разпространяват. Близо час след като Международното летище в Лос Анджелис обяви, че започва допълнителни антиакарови операции, същото стори и „Амтрак“ за своите влакове на запад. Сутринта беше в разгара си, когато във влаковите и самолетни товарителници стоките започнаха бързо да се спускат, проверявани отгоре-отгоре от не многочислени търговци, които все още не бяха минали през офисите си или телефоните им бяха изключени. Именно тази немногочислена прослойка беше най-изненадана и притеснена от новината, че съществуват милиарди акари, които по принцип живеят в техните килими и легла. Пришпорвани от някаква нова параноя, те започнаха да усещат как неудобните малки телца се притискат към кожата им, докато натоварваха целите си семейства в колите си и поемаха към въображаемата безопасност на Запада.