… но поне отново се усмихваше и отново можеше да се смее и въпреки че пламъчето го нямаше, то усмивката и смехът ѝ бяха като малка благословия. През тези дни Ричард се вкопчваше във всяко мъничко късче щастие, което успяваше да открие.
Сложи ръка на главата на Там и разроши косата ѝ. И си рече: „Нещата все някак ще се оправят“.
(„Нали?“)
Не и ако съдим по смълчаната гора около ливадата. Тя го плашеше, подготвяше разума му на някакво безсъзнателно ниво да приеме идеята, че ще трябва да вникне в една по-обширна картина от онази, разкривана само от нашествията на плътоядните акари. Джаксън и Лесли вече двадесет часа се опитваха да набият този факт в главата му. Уилсън беше достигнал до същото прозрение и го бе изрекъл, преди да загине: няма нищо нередно с „прашинките“, а с обграждащите ги гори и полета. Ричард не винаги се съгласяваше с Уилсън, въпреки че винаги го бе възприемал като „учителят“, от когото толкова се нуждаеше. Ако и този път е бил прав, значи стояха пред прага на нещо наистина голямо, на най-голямото нещо, пред което се бе изправяло човечеството досега.
Вдигна Там на ръце и я залюля в прегръдките си. Може би и Джаксън е прав, допусна Ричард. Не му беше времето да потъва в своята мъка и самообвинения. Беше време да внимава. Нима Бил не му бе пратил имейл за това, че насекомоядните прилепи в горите на Тобаго измират? Нима нямаше нещо спешно в съобщението? А Ричард го бе оставил непрочетено.
— Джорджиана — каза той и остави Там на земята, — виж дали в компютъра няма нови съобщения от Бил Шут.
Тя натисна няколко клавиша и на монитора се отвориха два нови прозореца.
— Две са дошли тази сутрин — отговори тя, докато ги четеше. — Едното е доста дълго и… о, не.
— Дай да видя — каза той и си придърпа стол до нея.
— И аз — рече Там и се притисна към баща си.
Ричард се присегна към клавиатурата и започна да преглежда имейла. По-голямата част приличаше на статия в научно списание: твърде много от думите бяха непонятни за децата. Но частта, в която се описваше покритата с кръв и изпражнения къща, бе достатъчно ясна.
— Какво е Desmodus? — попита Джорджиана.
— Прилеп-вампир — отвърна Там.
Джорджиана продължи да гледа как Ричард прелиства доклада на Бил. Успяваше да хване по някое друго изречение тук-там. Най-накрая се обърна към него и го попита:
— Какво иска да каже тук за насекомите и гората?
— Ще ми се да знаех.
— А доктор Уилсън? — попита бързо Джорджиана. — Той сега е в гората? Нали?
— Мисля, че скоро ще разберем. — Млъкна, затвори прозореца и плъзна лаптопа към Там. — Трябва да тръгвам.
— Таткооо! — Там увисна на ризата му. — Остани.
Ричард се надигна.
— Трябва да отида при Джаксън и останалите. Освен това да се обадя на Бил и на Джанет.
— Какво е толкова важно? — протестира тя.
— По-късно — отговори Ричард.
Когато той вече бе достигнал до вратата на залата, Там му извика:
— Тия твои приятели трябва да са най-щастливите хора на света. По цял ден си с тях, а аз изкарвам голям късмет, ако ми отделиш поне един час!
Той чу, чу всяка думичка. И го заболя дълбоко. А с болката дойде и осъзнаването, че във вцепенението му се бе появила първата пукнатина. Това беше втората благословия, която получаваше днес, нищо че дойде под формата на болезнено нараняване. Ако нищо лошо не успееше да проникне пред защитната му бариера, през нея нямаше да премине и нищо хубаво.
Там бе започнала да разбива черупката му.
Там беше именно онова, от което Ричард се нуждаеше: дъщеря, по-умна от него самия.
В 11:30 местно време сред хората, отговарящи за компютрите на стоковата борса, се разнесе слух, че няма да е зле да превключат на новините на Си Би Ес, където някакъв репортер направил ужасяваща връзка между нашествията от акари, унищожаването на цитрусовата реколта и слуховете, че положението с лошата зърнена реколта в Индия е далеч по-кошмарно, отколкото показаното по Си Ен Ен. Си Би Ес предлагаха файл със снимки и карта, на която се виждаше самолетоносачът „Нимиц“, намиращ се някъде между Индия и Шри Ланка, и запис на глас, идващ от радиостанция във вътрешността на Индия, който крещеше: „Няма за какво повече да живеем. Нямаме какво да ядем“.
Търговският посредник на „Пруденшъл Секюритиз“ Тарвин Тобис тръсна глава.
— Безотговорно копеле — каза той, — мога да се обзаложа, че изобщо не е проверил дали записът не е фалшификация. Всичко в името на голямата новина, така се казва играта. Всичко в името ти да си първият, дето ще обяви следващата така наречена катастрофа.