Изведнъж без особена причина го обзе ярост към него самия, после — отново покрусата и тогава той разбра, че пукнатината се стремеше да зейне широко. Отиде до мивката в ъгъла, промълви: „Липсва ми!“ — и се предаде.
Ричард дълго остана там. Когато отново влезе в залата, лицето му бе току-що измито. Беше силно разтърсен, очите му бяха подпухнали, но се чувстваше по-нормално. Мина покрай един автомат за продажба на безалкохолни напитки и си купи две кутии кока-кола, които понесе към кабинета на Джаксън. Там бяха Лесли Уелс и Джаксън, надвесени над екраните на три лаптопа и купчина списания. Ричард остави едната кутия върху някакви книги, отвори втората и каза:
— Дължа ви извинение. Сега вече съм готов за работа.
— Няма нищо — отвърна Джаксън. — Знаем какво ти беше. Но наистина ни трябва помощта ти — и посочи към екраните, — имаме проблеми.
— Нищо ново.
— Големи проблеми — натърти Лесли. — Току-що получихме доклада на Джим Пауъл. В момента е напълно обезумял.
Джим? Обезумял? През всичките онези години, през които го познаваше, той никога не го бе виждал такъв. Ричард поклати глава.
— Джим е във Ванкувър. Какво не му е наред на Ванкувър?
— Всичко — отвърна Лесли. Подаде на Ричард разпечатка от доклада на Джим. — Може да прочетеш това като за начало.
Беше само шест страници и се четеше за бързо, но когато свърши, ръцете му трепереха.
Сега Джорджиана разбра донякъде как ли се бе чувствала Там. „Мравкарят“, когото бе гледала със същото обожание, с което някои нейни съученици гледаха рокзвездите, си беше отишъл. От него бяха останали само книгите, лазерните дискове и един дървен молив, който бе използвал при едно от посещенията си в лабораторията. Баща ѝ я бе завел в Брукхейвън да го помолят да се разпише върху последната си книга за мравките и докато никой не я гледаше, Джорджиана отмъкна молива. („Истинският молив на Едуин Уилсън“) Не можа да се въздържи да не го направи. Когато се върна вкъщи, откри по него мънички следи от зъби, които бяха досущ като белезите от гризане по собствените ѝ моливи №2S в дните, в които е била притеснена (Едуин. Уилсън беше… човек).
Когато Джорджиана се върна в кафето, видя, че Там се е привела над включения лаптоп. Беше проникнала в конферентната връзка на лабораторията с умелостта на пилот на „Стелт“. Джорджиана седна до нея и одобрително се загледа. Там учеше бързо. При цялата ѝ вглъбеност изглеждаше, сякаш се бе концентрирала в една-едничка цел, но само така изглеждаше. Без да отвръща поглед от екрана, тя попита:
— Как мислиш, какво чувства човек? Когато е мъртъв?
Джорджиана се намръщи.
— Питаш ме дали вярвам, че има рай?
— Ъхъ.
— Не знам. Баща ми казва, че няма да харесаме рая, ако знаем всичко за него, поне докато сме тук и сме живи, но после, като умрем, няма да имаме нищо против, че сме отишли там.
— Искаш да кажеш, все едно че е съвсем тъмно и няма нищо?
— Ъхъ, но такова пълно нищо, че да не ти пука.
— Татко мисли, че може би хората се връщат след време — каза Там, чувствайки се по-успокоена от тази мисъл, отколкото от тъмното нищо, за което говореше Джорджиана. — Вярва в пре… ра…
— Прераждането.
— Точно така.
Там бързо размърда мишката насам-натам и победи още едно предизвикателство на компютъра. На екрана за секунди се появи някакво призрачно лице, което изчезна в точките на статичното електричество.
— Чакай — каза Джорджиана, — дай да опитам. — Въведе някакви команди в лаптопа и резолюцията стана далеч по-добра, появи се едно брадато лице. Джорджиана го намали и видяха по-голяма картина с Ричард, Джаксън и новата жена-учен от Калифорния.
— Ха! — извика Там. — Вътре сме.
— Кой е този с брадата?
Там се усмихна.
— Това е чичо Бил, дето обича прилепите-вампири. И — чакай! Има нещо ново.
Към връзката се превключи нов неясен образ. Джорджиана отвори нов прозорец, премести го близо до мястото, където се намираше Бил, увеличи го, после оправи контраста и яркостта. Веднага позна новопоявилия се, и двете го познаха.
— О, този път проникнахме в кофти работа — рече Джорджиана.
Там затаи дъх от удивление.
— Мислиш ли, че ще си имаме проблеми заради това?
— Ще му мислим утре — отвърна Джорджиана. — Това е най-голямото постижение, най-голямото постижение, правено някога.
С помощта на няколко електронни команди и компютър „BNL Nomad“ бяха успели да се включат към онзи бял телефон. Новопоявилият се човек на екрана беше не друг, а самият президент на Съединените щати.