— Джаксън, притеснен съм от онзи репортер на Си Би Ес.
— Съзнавам това, господин президент, но какво можем да направим? Предполагам, че скоро ще се появят още много хора, които да сглобят същата картина.
— Гледах какво става с въздушния трафик — каза президентът с леко безразличен тон. — Хората на запад от Скалистите планини сякаш си въобразяват, че проблемът засяга само Източното крайбрежие. Сякаш са повярвали, че ако не пътуват до заразените райони, ще избегнат онова, което причинява нахлуването на акари.
— Не са добре информирани — рече Лесли. — Заразата е навсякъде около тях, от най-отдалечения къмпинг до най-богаташкия директорски апартамент на върха на Трансамерика Билдинг. Достатъчно е да погледнем какво се случи в Тобаго и Ванкувър, за да ни стане ясно.
От другата страна на бялата линия президентът бавно кимна. Предишния ден Уилсън беше казал, че вероятността проблемът да е от световна величина е близо пет процента.
После тя бе станала шестдесет.
А след това…
Джим Пауъл им изпрати кадри, заснети от хеликоптер на Ванкувър Айланд, откъдето с ужасяваща яснота се виждаше цъфтежът на водорасли, протозоя и разграждащи бактерии. Носеше се откъм реките и, изглежда, бе излязъл извън контрол — едно дълго хиляди километра петно в Тихия океан с цвета на съсирена кръв. Малобройните ракообразни, достатъчно силни, за да преживеят червения прилив, бяха станали съвършено неядливи. Никой не знаеше със сигурност какво се е случило с костура, пъстървата и рибата тон. Изглежда, че те просто бяха напуснали този район.
„Боя се, че не става дума за случайно изолирано събитие, което ще отмине с времето“ — бе написал в доклада си Джим. След това беше добавил, че един негов приятел, съдебен лекар ентомолог в Бангор, изведнъж вече не бил в състояние да си върши работата. Ларвите на насекомите и стадия от развитието на яйцата са ценно средство, с което се определя часът на смъртта на жертвата, защото по принцип мухите, бръмбарите и мравките първи пристигат на местопрестъплението. Само няколко минути по-късно те вече се хранят и отлагат яйца. Но сега приятелят на Джим не откривал никаква следа от насекоми на местопрестъплението.
Озадачен, Джим се разходил в горите, воден от едно подозрение откъде може да идва червеният прилив. Горската почва била буквално осеяна с труповете на умрели от глад животни — най-вече на птици. Телцата им би трябвало да гъмжат от личинки, но освен бактериите и гъбичките нямало кой друг да разгражда всичките тези трупове. С всеки дъжд потоците и реките се изпълвали с увеличилите се популации от бактерии и с изгнила плът. Водите се превърнали в плодородна изпълнена с хранителни съставки среда. В резултат от това настъпил бум на микробите (и техните остатъци), те изконсумирали целия кислород, а езерата и водните басейни били задушени. „Рибовъдното производство вече е минало — се казваше в доклада на Джим. — А водните станции работят допълнително да изпомпват тонове химикали от цистерните само и само да запазят питейната вода. Сега човек може да си умре от жажда само като помирише хлора в чашата с вода. Пия само бутилирана газирана вода.“
— Това е най-прокобното нещо, което съм чувал — обяви президентът. — Също както в библейския „Изход“: реките потичат кървави, вонящи на гнила плът.
При тези думи Бил Шут, който го наблюдаваше от Тобаго, сведе глава. Само няколко часа по-рано си беше измислил малка шега на тема описаните в „Изход“ бедствия. Сега вече тя не му се струваше толкова смешна.
— Значи с какво разполагаме? — попита президентът. — С прилив от унищожаващи посевите гъбички в Индия. С бактериални морета на запад. Прилепи на Карибите. А на Изток — обикновените домашни акари — някога самия архетип на безобидността, а сега след масивен бум на популацията — първи хищници.
— Правилно — каза Бил. — Можете да разглеждате всички тези нараствания на популациите като инфекции.
— Причинени от изчезването на някакъв елемент от тяхната естествена среда — добави Джаксън.
Бил кимна.
— И след като сравнихте всички данни — каза президентът, — сте убедени, че липсващият елемент са гъбичните мушици, пчелите, мравките и други подобни?
— Абсолютно сигурно — рече Бил. — Ето защо тази сутрин в къщата нямаше мухи. Ето защо бяха измрели всички тамошни насекомоядни прилепи, а телата им не бяха станали храна на личинките. Същото важи и за птиците във Ванкувър. И точно това се опита да ни каже Едуин Уилсън, преди да му се нахвърлят акарите. Почти няма никакво място за съмнение: сблъскваме се с масово измиране на насекоми.