— Какво — попита Лесли.
— Еволюцията допуска грешки — рече той. — За всеки вид, който се среща днес, в миналото са живели хиляди видове и са измрели; просто са изпаднали към групата на вкаменелостите в боклукчийското кошче на историята. Дайте ѝ достатъчно време и все ще допусне по някоя грешка. Грешки трябва да има, защото именно те са двигателят на еволюцията. Такава е съдбата на всички видове, дори и на нашия — винаги съществува опасността да изчезнат. Ако не последва изчезване — каза в заключение Бил, — то винаги във всички слоеве бихме откривали едни и същи вкаменелости. Всички успешни видове биха властвали безкрайно, което ще рече, че по земята все още би се разхождал тиранозавър рекс, а нас изобщо нямаше да ни има.
— Съмнявам се — каза Ричард. — Тиранозавър рекс вероятно е бил успешния вариант на някой по-древен провалил се модел. Но ако я е нямало предходната вълна на унищожение, едва ли би възникнал тиранозавърът.
— Защо не — попита Джаксън. — Как изобщо е възможно насекомите да ръководят ритъма на измиране?
Ричард нервно загриза горната си устна.
— Това е въпросът — каза той. — Съжалявам, Бил, но все още не съм готов да приема твоята теория за генетичния часовник. Бомба с часовников механизъм, заложена в гените, предполага някакъв своего рода вътрешен дизайн или програма, което ни води до проблема кой ги е направил и с каква цел; и това вече понамирисва на божия намеса.
— Животът е по-сложен дори отколкото си го е представял Дарвин — добави Джаксън. — Стотици милиони години растения и животни са покрили планетата като гигантска жива мембрана. Може би по някакъв начин, който ние едва сме започнали да осъзнаваме и повече или по-малко да разбираме, световната екология си е съставила свои собствени порядки.
— Значи вие предполагате — каза Ричард, — че естественият подбор оперира не само с отделните индивиди, но и с цялата взаимносвързана екологична система накуп.
— Точно така…
— В такъв случай — каза Бил — най-големият организъм на Земята си е самата Земя.
Ричард поклати глава.
— Това ме притеснява. Граничи с чистата метафизика.
— А, не, съвсем не — каза Бил. — Помисли си за сложните взаимовръзки, които животът е създал в екосистемата, помисли си и за ДНК не само като най-развития организъм на планетата, но и като нейния най-развит паразит. За милиарди години химическият състав е останал почти без промени. ДНК не знае откъде сме дошли, нито дали описва тялото на човек, или на муле, или на пчела, преди да бъде предадена на следващото поколение.
— С други думи — каза Джаксън, — ние сме просто една от многобройните одежди на ДНК.
— Именно. Насекомо, динозавър, човек — за ДНК е едно и също. Всичко, което правим през живота си, обслужва интересите на нуклеиновата киселина, а не нашите. От момента на зачатието нашите гени започват да изграждат чисто ново тяло с едничката цел няколко десетилетия да поживеят в неговите клетки и да създадат нова репродуктивна система, за да могат с нейна помощ евентуално да напуснат кораба и да се преместят в първата диплоидна клетка на някое чисто ново тяло, когато предишното започне да остарява и вече не е така съвършено.
— Значи цялото развитие на живота на Земята се свежда до една безкрайна симфония — каза Ричард и лицето му просветля от осъзнаването. — Симфония, написана върху нуклеинова киселина и изпълнявана от протеините. — И слабо се засмя, защото никога досега не се бе замислял за собствената си сперма като за спасителна лодка.
Джаксън продължи вместо него.
— И така, след като ДНК се занимава със собствените си интереси, значи, че съдбата на индивидите, дори и съдбата на цели видове или групи е далеч по-незначителна, отколкото сме си мислели досега.
— Възможно е — каза Бил. — И може би в тази симфония нашият глас изобщо не е бил предопределен да се чуе.
Мълчание.
Те наистина се опитваха да накарат Джери Сигмънд да млъкне, да го затворят и веднъж завинаги да му поставят намордник; и в по-голяма или в по-малка степен бяха успели.
Джери не хареса онова, което чу и видя по Си Ен Ен; ама изобщо. Ейми беше успяла да убеди пазачите да поставят един телевизор от другата страна на стената от пермаглас, а сега той си пожела да не го бяха правили. Не издържаше да гледа повече. В Карибите и Южна Америка цели стада говеда бяха заличени от някаква непозната и все още неопределена, но предавана от прилепите болест. Реколтата от кафе в Бразилия бе претърпяла зрелищен погром, а туризмът беше унищожен навсякъде. Всичко свидетелстваше, че много хора съвсем скоро щяха да фалират и Джери знаеше по-добре от повечето инвеститори, че е възможно да се възползва човек от чуждото нещастие, за да натрупа пари на стоковата борса. В момента би могъл да подобри собственото си състояние благодарение на настъпващите катастрофи.