В момента Ричард даваше заден ход, защото въпросите, които поставяше, като че ли бяха в подкрепа на теорията на Бил за генетическия часовник и неговата бомба с часовников механизъм.
— Дали естественият отбор оперира само с индивидуалните гени, или действително определя наведнъж цялостния облик на нещата и оформя цялата биосфера? И ако е така, дали индивидите изобщо с нещо могат да променят цялостната картина? Може би не, ако се спрем на статистиката на вкаменелостите, според която повечето видове насекоми измират рамо до рамо с жертвите на тяхната хитрина или на техния акт на изчезване, или както там ще го назовем.
— Но изчезването им има благотворно влияние — каза Джаксън. — Много видове, включително и самите насекоми, са изчезнали просто защото са еволюирали в нови видове. Определянето на нов вид става много по-бързо на границата на измирането, когато броят индивиди е много малък и нововъзникналите характеристики няма да се размият във всепоглъщащото, масово успешно генетично езеро. Голямата популация се самозатваря в собственото си статукво, нали така?
Ричард поклати глава.
— Не. Не мога да повярвам, че има саморазрушаващи се гени. Това просто не може да го има! — Смяташе се, че еволюцията е като игра на зарове, игра на късмета. Предположенията на Джаксън и Бил водеха до идеята, че Бог не само че не бе престанал да играе на зарове с вселената, но беше метнал заровете там, където човек вече не можеше да ги види — в биологичната черна дупка.
— ДНК се грижи за собствените си интереси? — продължи Ричард. — Бомба с часовников механизъм в гените? Не. Предположението е погрешно. Другаде е скрита причината за измирането на насекомите.
Президентът се обърна към Ричард:
— Възможно е живите системи да са по-сложни, отколкото сте си представяли. Може би дори по-сложни, отколкото можете да си представите.
— Разбира се, че са сложни. Разбира се, че са пълни с разнообразни и заплетени детайли, но когато погледна гените, когато погледна крилата и ноктите, и защитната окраска, аз виждам също така красотата и простотата на цялата схема. Основните правила на различията, селекцията и адаптацията са прости, подобно на основните правила при игра на шах — ходовете, които може да прави дадена фигура и т.н., но самата игра предполага безкрайни вариации и безброй възможности.
— Тогава какво може да накара насекомите изведнъж да започнат да измират, и то през еднакви периоди от време?
— Не са самоунищожаващите се гени — отвърна Ричард. — Не мисля, че ДНК си помагат една на друга по този начин — във всичките видове и по целия свят. Ако не друго, то поне ДНК е винаги в надпревара във въоръжаването със самата себе си. Някъде на всеки хиляда години се появява нов вирус — природният еквивалент на скритото оръжие: той е способен да изтреби цял род насекоми. Ако случайно някой вид изчезне, обикновено той не е от най-важните и светът дори и не забелязва неговото отпадане. Може би от време на време вирусът се сблъсква с някой вид, от който зависят много растения и животни и някои от тях изчезват заедно с него. А ако някой от изчезналите заедно с него се окаже, че е по-важен дори и от първата жертва… хмммм… може да започне верижна реакция…
— Глупости — каза Лесли.
— Моля?
— Казвам, че това са глупости. Отклонявате вниманието ни на сума ти километри от предмета, върху който то действително трябва да се концентрира. Изобщо не ме е грижа защо насекомите са решили да ни напуснат. Онова, което ме интересува, е сега, след като са си отишли, какво ще се случи с нас и какво ще направим по въпроса.
Президентът се дръпна назад.
— Ако ми простите греха, че оставам оптимист, моля, кажете ми, че акарите бяха най-лошото.
— Ще ми се да можехме — мрачно каза Ричард. — Но докато проектирахме въглеродните въжета на „Син мир“, двамата с Джаксън научихме повече, отколкото ни се искаше за паяците, копринените буби и техните роднини, а заедно с това си изградихме необичайно уважение към света на насекомите за всичките оказвани ни услуги.
Лесли го прекъсна:
— А прекратяването на всички тези услуги, както посочи Ричард, може силно да наподоби на излизането от строя на имунната система на Земята.
— Как по-точно? — попита президентът.
— Да започнем с измирането на насекомоядните и плодоядните животни — каза Бил. — Ако премахнем насекомите, екологията на растенията и всички онези животни, които разчитат на тях: бум! — също умират. А изчезването на толкова голям брой птици и бозайници ще причини още по-големи пробойни в екосистемата…