— Целият свят ще бъде затрупан от боклуци — каза Джаксън. — Ще възникнат условия за заразни заболявания.
— И само гъбичките и бактериите ще могат да им излязат насреща — продължи Ричард.
— И няма да успеят. Просто няма да стане — каза Джаксън.
— Хммм… — намръщи се Ричард. — Освен… ако накрая не се окажем до коленете в гъбички… което е доста вероятно, щом като загубихме гъбичните мушици.
— О… — каза с отсъстващ вид Бил, а след кратко мълчание простена. — О — последвано от кратък смях и възклицанието: — О, Боже мой!
Президентът сбърчи нос:
— Какво, боя се да попитам, но какво ще стане, след като са изчезнали гъбичните мушици? Какво губим, като ги няма?
— Доста много — рече Бил. — Гъбичните мушици винаги са били верен индикатор на здравословното състояние на горите и на цената на реколтата. А когато гъбичните мушици изчезнат, то от гледна точка на гъбичките това означава, че: „В момента не ни гледат, давай да правим каквото си искаме“. Живите дървета в гората и царевицата, и пшеницата, и оризът…
— Ще останат беззащитни — каза президентът.
— Абсолютно. И дори само загубата на пчелите означава, че производството на плодове драстично ще намалее. Загубата на другите опрашващи насекоми вероятно ще го сведе до минимум, което обяснява защо плодоядните прилепи измират от глад. А голяма част от тях опрашват растенията и пренасят техните семена. Всяко растение, което зависи от насекомите или от прилепите да го опрашат, ще трябва скоростно да промени начина си на оплождане или не след дълго ще отиде в небитието.
— Кои растения не изискват опрашване от насекоми? — попита президентът.
— Онези, които опрашва вятърът — отвърна Ричард. — Най-вече тревите. Пшеницата. Царевицата. Оризът. Ечемикът. Бамбукът…
— Всички онези, които са еволюирали през последното изчезване — отбеляза Лесли.
— Да — каза Ричард. — С изключение на това, че през последното столетие са били дотолкова култивирани, че сега вече зърната им не падат естествено от класа на земята. Ако ги няма хората, които да ги събират и садят, царевицата и пшеницата ще изчезнат само след година.
Президентът във Вашингтон вдигна ръка да прекъсне намиращият се в Ню Йорк Ричард и завъртя креслото си извън полето на камерата. След около минута отново се появи и им пусна видеокадри с някаква врата от ковано желязо, увенчана с прилепоподобни гаргойли. Нито портата, нито гаргойлите са представлявали някаква пречка за нашествениците — за няколкото милиарда нашественици.
— Бангор, Мейн — каза президентът и яростно захапа долната си устна. — Вие… вие казахте, че тези… „прашинки“ далеч не са най-лошото?
Учените кимнаха.
— Вижте… имам да свърша малко работа тук, разбирате ли?
— Разбираме — отвърна Лесли.
Бялата линия прекъсна.
„Гот!“ — казаха си Там и Джорджиана и тяхната малка операция по шпионаж наистина беше готина… чак до мига, в който президентът не показа видеоматериала с чудовищата в Бангор. Картината твърде много напомняше за Лонг Бийч и върна Там към сърцераздирателната действителност как бе загинала мама. Изключиха лаптопа и се взряха в черния му екран, без да продумат.
Вратата на кафенето се отвори и в него влезе дребничка червенокоса жена. Тя беше приятелка на Джорджиана, казваше се Шарън и бе един от пилот-инженерите на „Син мир“. Носеше голяма кутия с листа и прах със закрепен микроскоп отгоре.
— Здрасти! — каза Джорджиана. — Какво е това?
— Работа — отвърна Шарън и постави кутията на масата. — Искате ли да помогнете?
— Разбира се! — каза Джорджиана.
— Зависи — отвърна Там.
— От какво?
— От това какво искаш да правим.
— Добре тогава… — Шарън се намръщи, но на Там ѝ се стори, че е мярнала мъничка усмивка. — Докато родителите на Джорджи се разхождат навън и пълнят кутии с прах, мнозина от нас ще прекарат най-хубавата част от следобеда да се ровят в този прах и да търсят яйца от насекоми. Знаете ли защо?
— Защото изведнъж стана много трудно да се намират насекоми — отговори Джорджиана.
— Вече знаете?
Джорджиана кимна.
— Да — промълви тя. — Чухме хората да приказват за това. — Вместо да каже: „Чухме цялата история, като проникнахме в конферентната телефонна линия на президента“.
Шарън се обърна към Там и присви очи, сякаш питайки: „Какви си ги вършила?“ Там се втренчи в нея, сякаш ѝ отвръщаше: „Кой, аз ли?“ — и пилотката моментално разбра, че момичетата наистина са свършили нещо, което не е за приказване. „Голяма работа“, помисли си тя. Като че ли след година или дори само след седмица някой щеше да се коси заради шашмите на двете ученички.