— Всички хора по света? — попита с въздишка Там.
— Всички хора по света. Сега, да предположим, че закараме куба на ръба на остров Манхатън и го блъснем в Атлантическия океан. Известно ли ви е с колко ще се повиши нивото на световния океан?
Там кимна.
— Предполагам не много.
— Правилно предполагаш. Изобщо няма да е много. Човешкото око не би могло да види разликата. Така че следващия път, като видите някой, който се мисли за голяма работа, кажете му това, което ви казах току-що, и тогава го попитайте за какъв се мисли.
— Уау — каза Там.
— Да. Първото нещо, което всеки трябва да научи, е, че ние не сме центърът на вселената.
— Нито пък на света — добави Джорджиана.
— Ама никак — изсмя се Шарън и забеляза с каква лекота децата приемаха концепциите, които изпълваха повечето възрастни — включително и президента — с недоволство и объркване.
— До съвсем скоро — продължи тя — на земята съществуваха толкова живи мравки, колкото вероятно секунди са изминали от самия Голям взрив, а той се е случил преди около осем милиарда години. По всяко време преди е имало повече от петдесет милиона насекоми за всяко живо човешко същество и ако ги съберем на едно място, те ще образуват куб поне двадесет пъти по-голям от нашия.
Джорджиана погледна Там. Тя попиваше всяка дума на Шарън.
— Когато мравките-бойци люпят малки — каза Шарън и разпери пръсти като паяжина, а после ги събра, така че да образуват нещо като кошница, — те се катерят една върху друга и с краката и телата си образуват тунели и камери за яйцата. Стените на тези камери са направени от жива плът и когато плътта огладнее, конструкцията се разпада и те тръгват по джунглата като огромна черна армия. Поведението на всяка мравка силно напомня на поведението на клетките в тялото, така че лесно можем да си представим цялата армия като едно цяло животно, което тежи колкото нас трите, взети заедно, но притежава половин милион усти и се разпростира на няколко акра.
Но тя не им каза, че нишата, появила се след изчезването на мравките-бойци, сега бе заета от „прашинките“.
12
Редефиниране на кризата
Ден трети, 08:40 сутринта
Джейк си даде сметка, докато чакаше в застиналия поток от коли, че е бил твърде погълнат от непрестанното осуетяване на плановете си за пътуване, за да обърне достатъчно внимание на актуалните събития, но дори и той разбра какво означава новото нашествие на акари.
Бангор.
Наистина ли бе чул правилно?
Имаше нещо нереално в тази дума. Бангор. У дома. Новините по медиите и по Интернет бяха неясни и противоречиви, но всички бяха единодушни за едно: броя на жертвите. Имаше много жертви. Бангор беше по-голям от Ню Берн и от Лонг Бийч.
Шийла не би могла вече да се спусне по следите на Джейк и техните две момиченца. Нямаше съмнение. Плановете му отново претърпяха промяна, но действителността още не бе успяла да се просмуче в тях и Джей продължаваше да се държи, все едно че Шийла и полицията можеха всеки момент да го спипат. Беше престанал да разсъждава трезво. Откри, че му е по-лесно да продължава да се крие от властите, да се остави на течението, отколкото да се предаде и да приеме възможността… вероятността… почти пълната увереност, че Шийла вече я няма. Така че той все още се проклинаше, задето бе отлагал толкова дълго своето заминаване на запад заедно с децата. Защо не се сети веднага, че може да се стигне до Париж и от другата страна: през Лос Анджелис и Азия? Защо не резервира места за този полет още на минутата? Сега международното летище в Лос Анджелис бе затворено за полетите от източната част на страната. И влаковете спряха.
Накрая реши да потегли от Лонг Айланд, защото парите нямаше да му стигнат за дълго на това място, където дрането на кожата на клиентите продължаваше да е сред най-популярните занимания. Поискаха му прекалено много за стаята, за закуската и за наема на колата, която му предадоха само с мъничко бензинови пари в резервоара. Съдраха му кожата дори и за петте литра бензин — най-много толкова позволяваха да се закупи в бензиностанцията и за които бе принуден да чака цял час на опашка.
Опашка за бензин. Кой би повярвал?
Сега чакаше в задръстването и се надяваше, че когато най-после стигне до Трайбороу Бридж, ще му остане достатъчно бензин за пътя до земеделския щат Кънектикът, където няма да му се наложи да чака половината сутрин само за да зареди.
Половината сутрин… Джейк погледна часовника си и се намръщи. Не беше станало дори 9:00 часа, а слънцето вече напичаше. Днешният ден в Лонг Айланд щеше да е истинска пещ, но той не смееше да пусне климатика. За него отиваше твърде много бензин. Затова спусна всичките прозорци и благодари на щастливата си звезда, че Уини и Мишел продължаваха кротко да спят на задната седалка. Щеше му се да не трябва отново да се реди за бензин. Щеше му се да кара по празен път, а ветрецът да вее в косите му, преди обедното слънце да превърне булевард „Куинс“ в разгорещен ад. За съжаление късметът на Джейк така се обърна, че онова, което желаеше, и онова, което се случи в действителност, бяха толкова различни, колкото Луната и Земята. Явно такъв бе един от природните закони, един от неотменните природни закони.