Онова, което медиите скоро щяха да нарекат „нюйоркските бензинови размирици“, всъщност започна не точно в самия Ню Йорк, а там, където се намираше Джейк, оттатък Ийст Ривър, в Куинс. В началото нямаше действителен недостиг, а само всеобщо усещане, че мъжете и жените, които превозваха гориво в района, или ще престанат да идват насам, или ще вдигнат цените до небесата. Психологията на размириците беше проста, каквато е винаги причината за някоя верижна реакция. Понеже се опасяваха от недостиг, хилядите, които обикновено не се замисляха да потеглят с четвърт резервоар, изведнъж решиха да пълнят догоре, нещо като опит да се справят със задаващия се недостиг. По този начин сами създадоха недостига, който се надяваха да избегнат. Понеже ръстът на търсенето заплаши да надвиши предлаганото количество, се отвори място за нови цени. Само за една нощ цените на бензина скочиха двойно. Наложи се да поставят лимит от пет галона на човек и пред бензиностанциите се проточиха опашки, които покриха и пътните платна.
Две от тези опашки, опнали се далече назад, принудиха Джейк да напредва пълзешком. И другите шофьори бяха свалили прозорците и във въздуха се разнасяха откъслеци от техните разговори, някои от които — с истерични нотки.
— Точно така — каза един мъж на монтираната в лаптопа му камера. — Започвайте събранието без мен, защото не се очертава да се измъкна в близко време. — Човекът избърса потта от челото си и затвори капака на компютъра.
— Тишина! Тишина! — изкомандва една майка необузданото си дете. — Господи! Ще ми се изобщо да не бях те раждала! — Думите ѝ шокираха Джейк. Не можеше да си представи, че някой ден ще каже същото на Уини или на Мишел.
— Феликс, трябва да ме изчакаш — молеше една зеленоока китайка с австралийски акцент.
— Не — отвърна глас през лаптопа ѝ. — До гуша ми дойде от всичко това!
Внезапно Джек дочу някакъв еднообразен глух звук. Облак от черен дим се вдигна някъде десетина коли по-напред и докато го наблюдаваше, той стана все по-плътен и се заиздига право нагоре в неподвижния въздух. Така започна верижната реакция. Един разстроен шофьор бе чакал близо час и половина на две опашки същата тази сутрин само за да чуе как собственикът на бензиностанцията заявява, че оттук нататък ще налива бензин единствено на хората от квартала. Човекът загуби и последната капчица самообладание. Изтръгна шланга от ръцете на собственика, обля собствения си „Корвет“ и го подпали.
Джейк не можа да види какво се случи по-нататък. Чу звън от счупено стъкло, удари върху метал и викове, сякаш внезапно се извиси и избухна някаква специална партитура за човешки хор. Звукът бе стряскащ и хората по колите от двете страни на Джейк престанаха да говорят на своите лаптопи или на своите деца и се заслушаха. Само след секунди виковете преминаха в рев. Той видя как към него се спуска ударна вълна от движещи се тела. Редиците отпред оживяха от хора, които блъскаха вратите на колите и се покачваха по тях само и само да се измъкнат по-далече от размириците. В първия момент Джейк се вцепени от удивление и това му попречи да грабне двете момиченца и да напусне колата, озовавайки се на пътя на тълпата.
Колата се раздруса от стъпките на хората, които скачаха по покрива ѝ, това разбуди Уини и Мишел. По това време повечето панически бягащи хора вече ги бяха отминали и продължаваха безредно да се втурват напред, а Джейк все още стоеше неподвижен и вцепенен на предната седалка. Ако някой от размирниците бе измъкнал отнякъде някое „Узи“ и го беше насочил в тяхна посока (а Джейк беше почти уверен, макар и да не можеше да го твърди със сигурност, че е чул как изстрели разбиват стъклата на автомобилите), то изстрелите щяха да ги покосят така, както си седят в колата.
Понеже хората продължаваха да напират да се измъкнат по-надалеч от пушека, Джейк реши да не чака нито миг, сграбчи двете момиченца от задните седалки, хвана всяко под мишница и се присъедини към края на панически бягащата тълпа, поглеждайки назад с разширени от ужас очи, и нахълта във фоайето на сградата на Взаимоспомагателната застрахователна каса.