Лесли кимна.
— Всички ли смятате така?
— Това е изводът, до който стигнахме.
— Можем ли да направим нещо по въпроса? — попита с надежда президентът. — Ако клонираме насекоми от пробите, с които разполагаме? И ги пуснем в природата? Ако започнем някак си да ги произвеждаме?
Патологът по насекомите поклати глава.
— Ричард и Джаксън обсъдиха тези възможности. Според мен проблемът се състои в това, че независимо дали нещо в природата избива тези насекоми, или пък изчезването им е било генетично програмирано, то тази причина ще засегне и клонингите. А другият проблем е, че не разполагаме с достатъчно време. Предполагам, че около шест седмици след изчезването на насекомите хората ще започнат да измират на свой ред. Това време горе-долу е минало. Всичко може да започне бързо да се разпада.
— В такъв случай… — президентът се опита да не допусне вълната отчаяние да свие гърлото му. — Кой ще остане жив? Ще оцелее ли някой въобще?
— Първо ще оцелеят лешоядите. Морските чайки ще изядат почти всичко. Мисля си, че в момента изживяват временен бум… който ще продължи, докато не свърши запасът от непогребани трупове.
— Значи такова е главното заглавие — промърмори президентът.
— Моля?
— Нищо — отвърна президентът. — Не мога да ви благодаря за откровеността. — Брадичката му се разтрепери и той се опита да преглътне сълзите, за да не го видят учените в такова състояние. — Просто ме дръжте в течение — завърши бързо той и прекъсна връзката.
В следващия момент вълната от скръб отстъпи мястото на надигащия се гняв, сякаш отричането беше погълнало мъката. Гневът му го изненада, защото бе насочен — представете си — към чайките!
„Благословени са лешоядите“, прошепна той в празната зала. Значи чайките, чакалите и лешоядите ще наследят царството земно. Тази мисъл го слиса и той си помисли, че ако зад това стои ръката на Господ, то това е един човеконенавистен бог. Спомни си странната история, която бе чул някога, че чайките не можели да се оригват, така че ако човек ги натъпче с алка-селцер, то те ще се надуят и ще гръмнат. За момент се замисли дали да не провери доколко това отговаря на истината, но гневът му скоро утихна и на негово място дойде нещо още по-неочаквано, нещо подобно на примирение, смесено с невярващо вцепенение. Странната смесица проясни мислите му, но това прояснение беше породено от кошмари.
Съществуваха множество предсказания кога и как ще бъде унищожена цивилизацията и откъде ще дойде унищожението. Както доказаха през вековете преподобният Джим Джоунс, Дейвид Кореш и още хиляди фалшиви проповедници, човек не можеше нормално да приеме, че светът му някога ще свърши. Неведнъж се бе случвало в по-суеверните времена самопровъзгласилите се пророци да разтръбят, че появата на Халеевата комета или краят на века, или някоя истина, скрита в книгата на пророка Данаил или в Откровението на Йоана, предсказват края на света. Хората бяха набеждавали вещици, бяха ги смазвали със скали, изгаряли на клади или подлагали на водно изпитание само и само да умилостивят Бог, та това бедствие да ги отмине. Бяха изстрелвали от големи прашки непокръстени бебета към носовете на новопостроените кораби само за да избегнат катастрофата и този обичай все още съществуваше под по-приемливата форма, но в днешни дни кръщаваха корабите, като разбиват бутилка шампанско в техните носове. Котките, които тълпата свързваше с вещиците и затова бе заклеймила като зли твари, бяха преследвани и избивани в цяла Европа — цели клади от котки само и само за да избегнат катастрофата. Напразни усилия. След изтреблението на котките популацията от плъхове бе нараснала и предизвикала бедствието на голямата чумна епидемия.
Президентът познаваше достатъчно добре човешката природа и затова очакваше и съвременните тълпи (а тълпи щеше да има) да тръгнат по същия път. Само че този път го нямаше пророкът или свещеникът или дори новото хилядолетие, които да предскажат края на цивилизацията. Този път прокобата беше дошла от групичката хора, които той бе свикнал да възприема като хладни и рационални умове, неподдаващи се на истерията и движими по-скоро от цивилизацията, отколкото от собствените си инстинкти. Този път идваше от учените и това бе достатъчно за президента да се убеди, че бедствието наистина ще настъпи. Изглеждаше, че няма смисъл да го държат в тайна. Както бе казала Лесли, действителността започваше да прозира като огромно пано. По Си Ен Ен вече течаха достатъчно новини, а в двора на всеки един гражданин можеха да се намерят достатъчно доказателства, за да успеят хората да съберат парчетата и да си изяснят цялостната картина. „Мили боже — помисли си президентът, — и за шестнадесетгодишните ще стане ясно!“