Като се прибави и внезапната ескалация на студената война между Токио и Бейджин.
Като се прибавят и докладите, че Desmodus са причинили смъртта на повече хора, отколкото се е смятало досега и че настъплението им може да се придвижи на север, и че то бавно, но сигурно се придвижва именно натам. Според последните доклади от Брукхейвън семейство Шут бяха преровили половината остров Тобаго, за да помогнат на екипа от Ню Йорк в търсене на белези, че насекомите са заспали продължителен сън, но без особен успех. И все още нямаше нищо, което да подскаже как именно хлебарките и другите древни групи насекоми са оцелели през предходните еволюционни преходи (ако в момента наистина преживяваха подобен преход!).
Президентът си погледна часовника.
Беше 16:00 часа.
Тобаго се намираше две хиляди километра по на изток от Вашингтон, което означаваше, че там вече бе 17:00 часа. На президента му беше известно, че на Антилските острови мракът настъпва внезапно, сякаш някой изключва осветлението, здрач там почти не съществуваше. Направи няколко бързи пресмятания наум. Линията на сянката, която в момента разполовяваше Атлантическия океан, бе на почти две хиляди и сто километра източно от Тобаго и приближаваше към острова със скорост от 1877 километра в час.
Скоро щеше да започне нова дълга нощ за прилепите-вампири.
13
В търбуха на звяра
Не се чуваше нито птича песен, нито шум от животни, докато Бил и Джанет изоставиха купчините прозрачни мрежи и колата си на пътя и започнаха да си проправят път към една изоставена църква. Единствените звуци бяха техните стъпки по прашния път и мъркането на радиатора на колата, останала зад тях, а също и плясъкът на Карибско море в подножието на мъничкия фар на тридесет-четиридесет метра от църквата.
Почти целият им ден премина в преобръщане на дънери и копаене на дупки в горската почва, в напразно търсене на яйца и ларви от насекоми. В момента те разширяваха своите издирвания, като се опитваха да намерят под мостове и под стрехите на сградите къде ли се криеха прилепите. Това разширено търсене също бе претърпяло неуспех. Все пак, докато кръстосваха острова, започваха все по-ясно да осъзнават размерите на нощното кръвопролитие: сякаш над Тобаго бе преминал някакъв призрачен прокобен облак, който беше поразил само някои къщи, без да засегне техните съседи. Изглежда, че повечето от жертвите бяха издъхнали в леглата си, без изобщо да се събудят. Това напълно се вписваше в характера на Desmodus. Всички ги знаеха като потайни промъкващи се създания, защото, ако налетяха на някой заспал на открито човек, то той го разбираше чак на сутринта, когато се събудеше потънал в собствената си кръв, шуртяща от незатворените рани. Но Бил никога досега не бе чул прилепите-вампири да нападат на толкова големи групи, че да предизвикат смъртта на човек, или пък да нападат будни и оказващи съпротива хора, а според все още непотвърдените доклади двама местни жители — възрастен кръчмар и неговата съпруга — били водили истинска борба, преди да загинат. Твърдеше се, че в спалнята били открити следи, че кръчмарят неколкократно е стрелял и зареждал револвера си, а след това е блъскал с оръжието по своите мъчители. Открили строшения на две револвер до неговото мъртво тяло. Край трупа на жена му открили счупен чадър.
Според Бил в това нямаше никакъв смисъл. Гигантски ята прилепи-вампири да нахлуват в къщите и да изтребват цели семейства? Ако не го беше видял с очите си, щеше да реши, че става дума за поредното новинарско безумие. Как тези животни, които досега се бяха опитвали незабелязано да открадват по малко кръв, изведнъж са станали толкова агресивни? Все едно че прилепите внезапно бяха претърпели някое от онези явления на кристализация, за които говореше Ричард Синклер — всички Desmodus накуп — и си бяха създали нов модел на поведение. В природата се срещаха едва няколко примера за подобна драстична промяна и един от тях вероятно се намираше някъде току под носа на Бил. А в природата именно изключението потвърждаваше правилото.
Всяко поставяне на изпитание на правилата на природата винаги носеше в себе си усещането за боязън и удивлението от чудото.
В това се състоеше неговата привлекателност.
Така стояха нещата: Бил разбра, че ако някой ден престане да понася тъмнината, ако полусляпото преминаване през новите граници се превърнеше по-скоро в неприязън към обитаващите тъмните ъгълчета сенки, отколкото в копнеж по тайнственото, за него ще бъде по-добре да излезе навън, при слънчевата светлина, и да престане да си вади хляба с изследователска работа. Границите на нощта никога не са били отворени за страхливците.