Насочване към нова плячка. Бил се замисли. Наистина не бяха отворени и за плахите. Почти вън от съмнение бе, че онова, което видя в кадрите от Лонг Бийч отпреди два дни и тук, на Тобаго, доказваше, че Desmodus са пренасочили своето внимание от кравите към хората. Като се вземе предвид и най-новото развитие на ситуацията: че прионовите микроби са се прикрепили към прилепите, вероятно напускайки някой вече изчезнал вид… общата картина ставаше все по-налудничава… и по-налудничава… Бил се надяваше да вкара мъничко здрав смисъл в това безумие, като открие поне един сборен пункт на Desmodus преди падането на нощта. В такъв случай с мъничко късмет би могъл да докопа четири-пет заспали прилепа и да ги изпрати с експресна поща до Атланта, за да се изследват за вируса на прионовата болест. Реши, че старата църква сигурно би изглеждала като подходящо място за рояка: цялата беше прогнила, дъските ѝ зееха, а боята се бе олющила. Била е построена по времето, когато на Тобаго съществували обширни плантации и многобройните им работници съставлявали местното паство. Но когато тази част на острова се раздробила на мънички семейни ферми, паството се пръснало навсякъде и изоставило тази патриархална структура, чийто дух и покрив започнали да рухват под собственото си тегло.
— Точно така — каза Бил. — Трябва да вземем свежа проба от жив прилеп. Остани в колата близо до мрежите и ще си в безопасност, ще се скриеш в колата и ще вдигнеш прозорците догоре. — Това беше неговият план, но планът бе…
— Смахнат — рече Джанет. — Това е смахнато. В момента вече трябваше да сме си у дома и да залостваме къщата.
— Не се притеснявай — отвърна Бил, а очите му се спираха на всяка дървена шина, сянка и люспи от боя под стрехите. — Мисля, че и двамата сме достатъчно умни да не оставаме навън по мръкнало.
— Да де, но това може да почака.
Погледът на Бил се спря на някаква кръгла и тъмнокафява форма в сенките. Сърцето му заби по-бързо и дишането му стана накъсано, докато не осъзна, че това е просто гнездо на оси — по всяка вероятност празно.
— Не, някой трябва да разбере дали тези прилепи са пълни с приони — каза той. — Някой трябва да разбере къде се крият. — И добави, размишлявайки на глас: — Искам да кажа, че сигурно са се събрали в някое място, достатъчно голямо да побере всички скапани прилепи. Макар че ако се замислим… те са толкова приспособими животинки, че може да се крият на хиляди различни места — почти навсякъде.
— Но ако се спират да спят под път и над път, досега все щяхме да срещнем няколко броя — отвърна Джанет.
— И аз това си мисля… така че нека последно проверим и това място.
В този момент пулсът и кръвното налягане на Джанет скочиха нагоре, предизвикани от изпомпването на адреналин и от онзи странен вътрешен глас, който се разкрещя в главата ѝ: „Опасност! Опасност!“
— Виж сега — каза тя. — Можем да го направим и утре. Можем да го направим по пладне, а още по-добре някъде към средата на утрото. Не бива да сме точно тук в момента. Ще се окажем в доста неблагоприятно положение. Силата няма да ни помогне, ако след залез-слънце ни налети огромно ято от непредсказуеми животни.
Бил поклати глава. Нямаше разумен отговор. Разпрострелите се по цели два континента събития бяха толкова чудовищно ненормални, че той пръв би признал колко му е трудно да ги обмисли трезво, което го караше да се подлага на рискове, които обикновено би избягнал.
— Гледай — каза той. — В момента сме тук. За нула време ще влезем, ще погледнем и ще излезем. Всичко това ще ни отнеме само десет минути и утре няма да сме принудени отново да си довличаме задниците чак дотук.
„Супер — помисли си Джанет. — Сами ще се натикаме в капана.“ Ако Крейвън или Лимардо се опитаха да пробутат подобна сцена в някой свой сценарий, публиката никога не би им повярвала. А Лимардо със сигурност не би тръгнал да пише нещо подобно. Просто това бе твърде глупава, твърде неубедителна постъпка: двама души, които би трябвало да са наясно с положението, пристъпват с широко отворени очи в бърлогата на вампира. Ако настоящето се случваше в Холивуд, то несъмнено зад затворените църковни порти биха ги дебнали десет хиляди гладни усти. В действителност Джанет не вярваше, че случаят е точно такъв, но си даваше сметка, че това, което правят, е много тъпо дори и по холивудските стандарти. Но ето че те наистина бяха на път да сторят голяма глупост. Когато стигнаха до стъпалата пред църквата, Джанет погледна към фара, стърчащ в края на пътя. Издигаше се едва на четири метра и половина над земята и човек трудно можеше да му даде гръмкото име „фар“, защото сградата представляваше просто един кух пиедестал, на чийто връх бе поставена мъничка лампа, заградена от тънки стъкла. Пазачът, който в момента варосваше пиедестала, за миг изостави заниманието си и помаха приятелски на семейство Шут. Бил отвърна на поздрава, но Джанет някак неясно усети, че махването е било просто жест. Нещо в начина, по който се движеше мъжът, я притесни, но не можеше да разбере какво, нито пък защо.