— Така, да приемем, че насекомите престават да се възпроизвеждат и изпадат в каталепсия — рече Бил ни в клин, ни в ръкав. — Онова, което ме плаши, е, че… Нека приемем, че кометите едно време са падали върху земята на всеки тридесет и три милиона години. И да речем, насекомите и някои други древни организми са се адаптирали към тези периодични сблъсъци, но до такава степен, че самото им потъване в продължителен сън довело до измиране на видовете и зануляване на биологичния часовник на Земята. А ако един ден кометите просто са престанали да се сблъскват с нас? Дали адаптивната им реакция ще просъществува и след това? Дали измирането на видове е неизбежно? Дали цикълът ще продължи и след като е изчезнала причината за неговата поява?
— Понякога ми се струва, че мозъкът ти аха-аха и ще се пръсне — отвърна Джанет. — А понякога си мисля, че вече се е пръснал.
Той се опита да отвори църковните порти, те заяждаха, но все пак подадоха, когато ги блъсна с рамо. Ръждясалите панти изскърцаха зверски и семейство Шут влезе в горещото, сенчесто помещение.
В Молитвения дом на свети Пий Х, в Плейнвю, Лонг Айланд, някой неизвестен художник бе издялал от дърво едно от най-оригиналните и най-незабравими олтарни разпятия. Исус беше представен в цял ръст, с поглед, взрян в паството, застанал така, сякаш всеки миг ще слезе от кръста и ще закрачи по въздуха. Художникът беше направил и две копия на своето произведение. Едното просто бе изчезнало нанякъде. Второто накрая се бе озовало на остров Тобаго в тази сега изоставена плантаторска църква. Широко отворените му очи гледаха със странно пронизващ поглед, ето защо, когато членовете на местната епархия напуснаха тези места, те не взеха статуята със себе си.
(Изоставена, но не самотна.)
Едно ново паство се бе сбрало около дървения Исус.
(„Ние сме в него, не над него… “)
Тълпяха се по тялото му, захващаха ципестите си лапички за други ципести лапички, вплитаха нокти и сухожилия в огромна прегръдка и по този начин създаваха една жива мембрана от мускули, кости и козина. Представляваха кошмарна конструкция от плът и кръв: форма на човешко тяло, съставена изцяло от Desmodus. Лицето му кипеше от животинската гмеж. Бузите му тракаха с гладния кух ритъм на самозаточващите се резци, а от всяка очна ябълка надничаха поне по три главички. Навсякъде в помещението стотици чифта уши трепнаха в унисон и се наостриха. Животинките внезапно се разбудиха и застанаха нащрек, а вниманието им се насочи към гласовете, долитащи откъм църковната врата.
— Понякога ми се струва, че мозъкът ти аха-аха и ще се пръсне…
А в пещерите на очите на Исус проблеснаха и премигнаха шест чифта очи на прилепи, след това се насочиха към семейство Шут, сякаш бяха две нормални очи. От двете страни на разпятието десет хиляди малки прилепови сърчица забиха по-бързо. Десет хиляди телца потръпнаха, протегнаха се и впръснаха антикоагулантни вещества по своите зъби.
Веднага щом прекрачиха прага, и двамата Шут познаха миризмата, беше същата плътна воня, от която дъхът секваше. За един миг, за един кратичък миг рефлексът да застине неподвижно пред невероятната гледка надделя над Джанет. Вонята тук бе по-силна, отколкото в дома на Колбъртови, много по-силна. Тук трябваше да са се събрали повече от хи…
Тя сграбчи ръката на Бил и започна да го влачи към изхода, но той се издърпа и изненадващо пристъпи навътре в бърлогата на Desmodus.
— Да не си полудял? — прошепна тя.
— Шшт! — бе неговият отговор.
Слънцето все още светеше над хоризонта и въпреки че в църквата бе сумрачно и закрито, през разбитите прозорци проникваха почти хоризонтални снопове светлина. В лъчите танцуваха частици прах. Когато очите му привикнаха с полумрака, Бил започна да различава подробностите. Ужасяващите подробности. Нещо потръпваше и се гърчеше над олтара, сякаш нечие наистина живо тяло бе покачено на разпятието, но той разбра, че…
(„Това е невъзможно… “)