Според Чарлз Дарвин люлката на живота трябва да се търси в някое малко топло езерце. „Често казват — бе написал той през 1871 година на един свой приятел, — че всички условия за първата поява на жив организъм съществуват и днес, и винаги ще съществуват. Но ако (говоря за едно голямо „ако“) приемем, че в някое топло малко езерце се наблюдават всички видове амониеви и фосфорни соли, светлина, топлина, електричество и т.н., позволяващи възникването по химичен път на дадено съединение на протеини и по-късните му още по-сложни промени, то в днешни дни възникналата първична форма би била моментално погълната или абсорбирана от някоя друга. Но преди да се появят първите живи същества, нещата са стояли съвсем другояче.“
Близо век след като Дарвин бе написал това писмо, учените започнаха да откриват остатъци от топли подземни извори, които течаха и даже понякога изригваха под формата на топли гейзери от кората на ронливите, като че направени от пръст метеорити. Съставът на самите метеорити бе изключително от междузвезден прах, въглеродни сажди и лед. Те бяха остатъците от някогашни по-големи небесни тела, а откриването в тях на алуминий-26 и на други продукти на радиоактивния разпад подсказваха, че топлото, влажно ядро на астероидите бе възникнало някъде 4,6 милиарда години пр.Хр. Изглежда, че определен брой от мъничките топли езерца, за които говорел Дарвин, са се появили доста преди Земята и преди повече от четири милиарда години, а после са замръзнали. Но в предшестващите замръзването половин милиард години топлина се случили много неща: покрай метеоритните солни жили и пълни с пиротитни кристали микрогеоди били открити също така етанол, пурини, протеинови мехурчета и порферинови молекули — истинските предшественици на хемоглобина и хлорофила. Намериха също така въглерод, водород, азот и кислород, които бяха научили човечеството — както идвайки отгоре, така и наслагвайки се отдолу — не само как са се появили на Земята градивните елементи на живота, но и доказваха след задълбочени спорове, че биологията, науката за възникването на ред от хаоса вероятно е продукт на химичните реакции, протекли между едни от най-разпространените в тази част от вселената химически елементи.
Някъде по същото това време океанографите се сблъскаха с явления, подобни на онези, протекли някога в ядрата на астероидите: гейзери, скрити дълбоко под водите на океана, бълват богати на сулфиди води, минерални частици и соли, включително и пиротитни кристали, към които се прикрепят примитивните бактерии и протеини. Биохимикът Сирил Понамперума веднага отбеляза, че вулканичните извори са още един вариант на малкото топло езерце на Дарвин.
„Животът сигурно е еволюирал точно на такива места — бе писал той до Ричард Синклер. — Сигурно е възникнал вследствие на процеса на естествен подбор, когато Земята издиша и изхвърля собствената си прах във вулканичните топли води.“ Искаше да каже, че всъщност, ако човечеството пожелае да проследи произхода си чак до самото начало, ще трябва първо да погледне поне мъничко по-благосклонно на прахта и пръстта. От своя страна Ричард започна да осъзнава, че понякога процесът на научното откритие е придружен от неспокойното усещане, че се катериш по планина, но когато накрая я изкачиш, ще откриеш там няколко равина и свещеника, няколко будистки и мюсюлмански теолози, които си седят на върха и ти казват: „Видя ли! А ние това си го знаехме през цялото време!“
Ерата на протоклетката, през която простите органични съставки се превърнали в сложна генетична машина, започнала още когато Земята била съвсем нова, едва на триста милиона години, плюс-минус няколко десетки милиона. Първите „полезни“ протеини възникнали по чиста случайност върху или в предшестващите ги мехури от органична каша, те били способни да влизат в реакции, които да доведат до тяхното нарастване и неминуемо поддържали и удължавали съществуването на индивидуалната протоклетка. И така, животът възникнал в протоклетката, бил пряко свързан със сложността и ефективността на нейния метаболизъм, а времето-унищожител се погрижило повечето протоклетки и техните наследници да остаряват и евентуално да отпадат, като при това разпръскват съдържанието си, за да може по-късно то да бъде погълнато от другите протоклетки. Тези мехурчета, надарени със способността да абсорбират молекули от околната среда, да извличат тяхната енергия и да я използват, за да се прегрупират и да преработят молекулите във вещества, които биха могли да подпомогнат оцеляването не само на самите мехурчета, но и на техните дъщерни мехурчета, станали прародителите на първите истински форми на живот, които населили моретата. За да могат да произведат вещества като хемоглобин или мозъчни протеини, било нужно на всяка дъщерна протоклетка да се предаде набор от средства и характеристики, които да гарантират, че ще е способна да изгради ензимите, необходими за осъществяването на важните за оцеляването на вида реакции. Било нужно да се появи онова, което Бил Шут възприемаше като най-висшия паразит. Била е нужна появата на ДНК.