Чувстваше се, все едно че се пробужда след милиони години сънуване на странни сънища, на нечии чужди сънища. Клатушкайки се слепешката във връхлитащата го нощ, той се опита да научи нещо за себе си, но така и не разбра защо в краката му лежаха смазани прилепи и защо избухна в смях при вида на изпадналата в безсъзнание жена. Докато ѝ изплакваше своята радост и агония, изведнъж думата „пазач“ се надигна някъде от дълбините на мозъка му, а в този момент се включи таймерът и въртящата се лампа освети животинската гмеж над главите им и заля стъклата на фара с бляскавата си светлина.
А когато погледна нагоре…
Лудост.
Абсолютна лудост.
Светлината озари хиляди личица, а с това той също получи просветление. Както обичайно постъпваха армиите на мравките, всички прилепи от ятото се вдигнаха като един. И изцяло покриха фара.
Те пъплеха един върху друг и притискаха крайници и тела да покрият сградата с кафява кадифена покривка, напомняха на гънките на гигантски изкуствен стомах, а в очите на този стомах диво проблясваха червени пламъчета, когато върху тях попаднеше светлината на фара. Пазачът не виждаше нищо друго зад тези очи. Нито луна. Нито звезди. Нищо друго, освен тази полюляваща се завеса от криле, и от зъби, и от козина.
Стомахът притежаваше собствено съзнание, разбра той. Собствено съзнание и глад, той се свиваше и разгръщаше. Искаше да размаже стъклото, дървенията и бетона. Искаше да докопа него и жената.
„Махай се“ — изръмжа пазачът и се разсмя, като осъзна, че гигантът няма да се махне, няма да изхвърли от червата си фара, не и преди да е опитал скритото в него месо, не и преди в него да останат само разбитите стъкла и бетонната обвивка.
Изведнъж мисълта, че ще бъде изяден жив и ще се превърне в част от чудовището, престана да го отвращава. В този миг му се стори, че гигантът е едно чудо и той коленичи до металната стълба и започна да си мърмори един дочут в детството химн, който някога пеели в изоставената църква:
Не можеше да си спомни следващите думи, но нямаше значение, нямаше болка, нямаше угризения, нищо друго, освен копнеж по прегръдката на ятото.
Ейми хрипливо си пое въздух в тъмното и почти се събуди, почти, но не съвсем. Едната ѝ ръка инстинктивно се спусна надолу към дясното бедро, по стомаха и се насочи към влагата, което в момента изпращаше властни електрически сигнали нагоре към гърдите ѝ; сигналите накараха кожата по врата ѝ да настръхне, после кожата около ушите, а след това — и цялото ѝ тяло.
Джери…
Не знаеше какво означава всичко това, но какво пък, не я интересуваше нито логиката, нито причинно-следствената връзка, интересуваше я единствено копнежът по прегръдките на Джери Сигмънд.
Осъзна, че навън е още тъмно и че будилникът скоро ще зазвъни и ще трябва да става за работа, но изтласка от съзнанието си всички други мисли освен тази, че само след два часа ще го види отново, и си представи как в някой близък ден устните му обхождат ушите и врата ѝ, че я целуват и хапят много, много внимателно. Ръката ѝ се плъзна нагоре към гърдите и хвана едната с влажните си пръсти. Представи си как Джери милва розовото зърно с копринените си устни, навлажнявайки го с език, и нададе приглушен стон.
Джери бавно се пробуди от дрямката си и както обикновено, усети привичната твърдост между своите бедра. Не че бе копнял точно за прегръдките на Ейми, но това бе атавистичен белег, а както бяха казали старите майстори на клишета: „Всяко пристанище е добро, щом извие буря“.
Сега вече Ейми му принадлежеше, принадлежеше му повече от 90 процента. Знаеше го. Можеше да го усети. Скоро, много скоро щеше да я има изцяло: животът ѝ, кръвта ѝ и душата ѝ. Мисълта за това го възбуди, макар че в тази добре осветена килия, снабдена с камери и записващи устройства, щеше да е най-добре да забрави всякаква мисъл за самозадоволяване. Ако се оставеше на повика на своите фантазии, то без съмнение само след час някой от тъмничарите щеше да продаде касета със записа на вестниците или на телевизията. Да се превърнеш в порнозвезда със солово изпълнение не беше най-добрият начин да планираш своето завръщане.