Но все пак мечтите наяве не го оставиха на мира, той се обърна надясно под завивките с лице към бетонната стена, като не позволи на пръстите си да се устремят към онази част от него, която бе толкова готова, толкова отчаяно жадна за тяхната ласка.
Представи си как диво хапе и смуче гърдите ѝ в забързан ритъм: ту едната, ту другата, но все още не е започнал да я хапе достатъчно силно, за да разкъса кожата… все още не… все още не достатъчно силно…
Как тя повдига колене, сграбчва го за косата, гърдите ѝ задъхано се повдигат…
— Искаш ли да стана част от теб? — представи си, че казва той.
Захапа я по-силно, усещайки как мускулите ѝ се свиват и разтреперват.
— Ще се подчиниш ли на мъжа си? На твоя мъж! Ще му дадеш ли цялата си власт?
Чу я как простенва: „Да“. Усети как момичето се предава, предава волята и душата си и тази мисъл направи възбудата му почти непоносима и дори без да се е докоснал и с пръст, тялото му се напрегна, след това отпусна и всички негови нерви потрепериха от обхваналия го гъдел и той осъзна, че това усещане силно напомня за усещането след гръмко кихване, но все пак бе доста по-различно. Тогава той вече си я представи като досадна слугиня, представи си как тя му осигурява достъпа до ефира, представи си и себе си в своята най-естествена среда — как манипулира цели хорски тълпи и цели църкви, цели градове и най-накрая си представи как ѝ прошепва: „Добре дошла в най-гледаното телевизионно време, курво!“
Джанет хрипливо си пое въздух в тъмното и почти се събуди, почти, но не съвсем. Едната ѝ ръка инстинктивно се спусна надолу към дясното бедро, като се опитваше да достигне до измамната безопасност на лаптопа, но откри, че ремъкът му се е скъсал.
Бил…
Спускайки се надолу, ръката ѝ откри дузина кървящи дупчици по повърхността на дънките. Антикоагулантите се бяха погрижили раничките — повече от стотина — да не се затворят. От пода на стаичката под фара се носеше слабата миризма на желязо и мед, същата миризма като в кланица, от която по тялото ѝ пробяга вълна от ужас и отвращение.
Джанет размърда пръсти.
„Колко? — попита вътрешният ѝ глас. — Десет процента? Петнадесет?“
Дясната ѝ длан падна на пода с глух плясък. Поне двадесет процента от кръвта ѝ се бе разплискала около нея.
„Другият Исус те гледа“ — отбеляза гласът, който Джанет долови, без всъщност да е чула.
„Полудяваш — каза си тя. — Така става, като загубиш толкова много кръв…“
„Бил…“
„Другият Исус те гледа — повтори гласът. — Търси кафявото джудже. Иска да знаеш, че този път няма да се остави да го поведат на заколение като агне. Този път е дошъл с меч в ръка и стиснал кинжал в своите зъби.“
„Да бе, да — помисли си Джанет опитвайки се да се разсъни. — Исус и кафявото джудже търсят червен гигант, за да направят тройка. Много добре. Значи така се чувстват хората, когато кръвта им изтича…“
— Това е атавистичен белег! — каза гласът и този път наистина достигна до слуха ѝ, което покачи адреналина и напълно събуди Джанет. Очите ѝ се разтвориха и тя неочаквано си пожела да не го бяха правили.
Нещо скрито дълбоко в нея и напълно инстинктивно накара Ейми неочаквано да си пожелае да не се бе поддавала на мечтите за топлото, нежно докосване на Джери Сигмънд. В очите ѝ проблесна нещо, което твърде приличаше на сълзи, но въпреки това тя напъха своите пръсти между голите си бедра и ги задвижи все по-бързо и настоятелно, докато най-накрая не беше в състояние повече да се удържа и изплака на Бог и на своя отсъстващ любовник всичките си радости и тревоги. Стисна зъби и изпъна гръбнак, а през цялото ѝ тяло премина черната змия на отчаянието, когато прекрасният, но твърде краткотраен трепет замря под нейните длани. Любов. Болка. Взаимен паразитизъм. Болка.
„Той те използва“ — се опита да си каже тя.
„И аз го използвам — отговори си сама. — Нима всичко не се свежда само до това? Хората се използват едни други?“
Отново се опита да пропъди всяка мисъл в какво именно се забърква. Нямаше значение. Джери Сигмънд (самият Джери Сигмънд) се интересуваше от нея. Нищо друго не беше важно.