„Обаче идват черни дни“, се опитваше да ѝ напомни някаква мъничка част от нейното подсъзнание. Ейми беше принудена да признае, че върху света аха-аха да връхлетят събития доста по-значими от собствените ѝ тревоги. На Запад, в Калифорния, хората изпаднаха в параноя по отношение на хората от Изток. Реколтата в Южна Америка бе унищожена. Според слуховете всичко живо в Бразилия измираше. У дома върлуваше ужасът от „прашинките“, а борсата бе изпаднала в нервна криза и разприте за бензина бяха приели грозен обрат.
Опитваше се да отхвърли мисълта, че вестителите на катастрофата този път са били прави. Бяха грешили толкова често преди. Но дори и светът да го заплашваше купонна система за храни и горива или пък депресия, или нещо още по-ужасно, нима оцеляващ мъж от типа на Джери Сигмънд не беше именно човекът, до когото ще е най-добре да застане?
„Разбира се, че е така — рече си тя. — Хората ще го последват дори и да настане всемирен потоп. Ще се изправи точно по средата: Джери Сигмънд — окото на урагана.
А дали край него наистина ще бъда в безопасност? — попита някаква част от нея. — Наистина ли ще бъда в безопасност в самото око на урагана?“
— Исусе — каза тя и се разсмя. — Че да не би някой някъде да е?
Лудият мъж на върха на стълбата яростно дращеше с ръка своите гениталии, дращеше ги, докато между краката му не потече кръв. Джанет бе виждала как болните от прионова болест крави одираха козината и кожата си, подлудени от неистов сърбеж, и това бе дало популярното име на болестта луда крава — скрапия. Вероятно болестта пулсираше и в нейните вени, осъзна тя. Видя, че бъбреците на накацалите по дъските прилепи вече извършват отделителните си функции. С урината изхвърляха и мътилка от храносмляна кръв. Нейната кръв. Кръвта на Бил.
— И да запеем химн на любовта — чуруликаше лудият. — Але-луу, але-лу, але-луу-уу…
Въртящата се лампа хвърли сноп светлина, който проникна сред прилепите, те се раздвижиха, а пламъците в очите им ослепително заискриха като червени диаманти — диаманти, дошли от ада, а на върха на ръждясалата стълба висеше пазачът с една ръка в незакопчания му дюкян. Беше прилепил плътно лицето и носа си към преградата. Той видимо се радваше на своето откритие, че ако потърка лице в стъклото, имитирайки високочестотните писъци на прилепите, успява с лекота да подлуди целия рояк. Те пъплеха и дращеха, опитваха се да докопат очите му, боричкаха се и накрая се събраха в плътно тежко гъмжило, което се слегна и разпиля под собствената си тежест, след това се разпръсна със сърдит плясък на крилата.
Джанет си помисли да му каже да престане, но после размисли. След като бе хваната тук в капан, а нищо освен тримилиметровото стъкло не я разделяше от търбуха на звяра, нямаше защо да дразни лудия. Гледаше как близо до лицето на пазача се образува ново гъмжило от прилепи. Те пъплеха и гризяха дървените рамки между стъклата.
„Дали ако са достатъчно на брой, ще успеят да счупят дървото?“, чудеше се Джанет и почувства, че ѝ се приспива, но нов приток на адреналин я разбуди само след миг… или след час… или след три часа… когато внезапно осъзна, че чува някакъв нов звук.
Пазачът все още стоеше на върха на стълбата, но ръката му вече не бе в панталоните, а стискаше голям железен гаечен ключ. Звукът, предизвикал притока на адреналин, беше от блъскането на ключа по стъклото, което с всяка изминала секунда ставаше все по-силно, но все още не достатъчно, за да строши стъклото… Все още не… Все още не достатъчно силно…
Джанет сграбчи стълбата и се опита да се изправи, но коленете ѝ се прегънаха под нея…
— Нееее!
— Началото и краят — обяви той и удари по-звънко. — Аз съм алфата и омегата. Небесата и Земята ще се подчинят на този месия.
Тя отново се опита да стане, но коленете не я слушаха. Краката ѝ само цопнаха и безсилно се плъзнаха в локвата от собствената ѝ кръв.
— Искаш да стана част от теб? — попита пазачът.
БУМ…
— Искаш ли да дойдеш да си пийнем по едно?
БУМ…
— Дадена ми е цялата власт на небето и Земята.
БУМ…
— Властта на живота и смъртта.
БУМ…
От другата страна на преградата Desmodus наблюдаваха.
Desmodus чакаха.
Вампирите бяха търпеливо племе, много по-древно от човешкото, можеха да си позволят да почакат.
„Имунно-генетична терапия… антибиотици — но при всички случаи те няма да се справят с прионите“, отбеляза гласът в главата на Джанет, докато самата тя се вслушваше в бумтежите и писуканията, а обезкървеният ѝ мозък внезапно беше обхванат от състояние на пълно спокойствие, макар и да оставаше активен и се бореше в някаква противоречива горчивина и сладост подобно на ягодов сироп и бита сметана, с които заливат палачинките: горчивина и сладост, удоволствие и болка. Замисли се как преди милиони години в телцата на насекомите и в мозъците на прилепите е била поставена еволюционна бомба, как им е бил предоставен начин да премахнат още непоявилото се човечество.