Не можеше да разбере защо чистото предно стъкло го притеснява чак толкова. Щатът изплащаше награда от пет долара за две кофи откъснати глави от скакалци — е, от това вече можеха да го полазят тръпки. Предно стъкло, от което човек не трябва да остъргва засъхнали части от смачкани насекоми, си беше истинска благословия, а не проклятие. Та нали в края на краищата Скенера беше водил и губил войни за не една къща срещу хлебарки, термити и мухи, за да се разклати вярата му в способността за оцеляване на човешкия разум — и наистина, той бе започнал да подозира, че самото съчетание „човешки разум“ е най-съвършен оксиморон. Веднъж така бе отровил въздуха вкъщи с някакъв закупен от супермаркета спрей против насекоми, че на него самия му стана лошо, а хлебарките продължиха да се множат и процъфтяват и той някак неловко се беше зачудил дали хлебарките могат да се смеят. Понеже не искаше да приеме поражението, извика професионалист от службите за обезпаразитяване, който му обясни, че може да използва или евтините, но позволени препарати, които обаче не могат да разрешат неговия проблем, или скъпите непозволени препарати… Наистина много интелигентен животински вид е човекът — единственият на този свят, който ще даде месечната си заплата да превърне дома си в непристъпен за буболечките пашкул с въздушни филтри и климатик, а после ще запали скарата на двора и ще излезе да яде навън.
Мечтаеше си някой да изобрети бомба срещу насекомите, която да изтреби до крак хлебарките по целия свят и моментално да изпрати в небитието всички мухи. Толкова много ги мразеше. Но поне там, където работеше, нямаше гадинки. Правителството даже не трябваше да се бръква за това. Дори и най-малката вероятност някоя пеперуда фараон или радващата се на всеобщата омраза хлебарка да прекъсне някой кабел или да съедини с телцето си проводниците и по този начин да предизвика случайно късо съединение, бе съвършено неприемлив риск.
И така, докато започваше да достига смисловите дълбини на предупреждението, което майка му често бе повтаряла: „Внимавай какво си пожелаваш, защото можеш да го получиш“, Скенера се носеше на запад по двулентовото шосе, от двете страни на което се бяха ширнали до хоризонта пшеничните и царевични ниви, в които вече не се щураха гъбичните мушици и мушичките изобщо и в което започваха да изплуват първите тъмни ивици от прииждащите гъбички — унищожители на реколтата.
Слънцето вече залязваше, когато постовите пропуснаха колата на Скенера през портата и тя премина през сензорите за движение, обграждащи безлична едноетажна сервизна сграда, двата ниски, почти невидими сензори на електромагнитни импулси и близо двеста антени, които според държавните изисквания ще продължат да работят дори и ако на по-малко от километър от тях избухне ядрен взрив със сила от петдесет килотона.
Половин час по-късно се спусна през входната шахта в сервизната постройка и седна край Марк Луфтиг, когото приятелите наричаха Уиндоумейкъра. Двамата мъже се намираха в капсула, чийто железобетонен корпус бе широк близо два метра. Над и около капсулата се простираха гигантски пружини, а всичко това бе поместено в защитено от удари помещение, разположено в друга удароустойчива структура. Удароустойчивата зала бе изградена от титан и пермаглас и висеше подобно на огромна висулка от четири хидравлични контролирани от компютър ударни гасители.
Капсулата беше ярко осветена, така че да се стимулира производството на серотонин и следователно — доброто настроение на екипажа през дългите му престои под земята. При наличието на добро осветление и добър запас от филми и книги в библиотеката капсулата беше идеалното място за едно от любимите занимания на Скенера: четенето. За щастие някой бюрократ във Вашингтон се беше досетил, че защитените капсули за изстрелване на ракети могат да се окажат единственото място на земята, в което събраната мъдрост на вековете би могла да оцелее в случай на сблъсък с астероид или при глобализирането на някоя местна ядрена война. За съжаление, тъй като мястото бе ограничено, други бюрократи решили, че библиотеката ще бъде само на магнитен носител, като по този начин обемът ѝ се сведе до размера на килийка в медна пита. Скенера се питаше дали след хиляда години, ако хората се опитат отново да възродят цивилизацията, някой изобщо ще се досети как да извлече данните от софтуера, при условие че електромагнитният импулс от близък ядрен взрив не е изтрил цялата информация.
Единствената истинска книга в капсулата, което означаваше единствената книга, която ще могат да прочетат бъдещите археолози, историци и създатели на империи, беше дебел черен наръчник, на чиято корица бе отпечатано: