Две седмици по-късно, докато Пакистан бе погълнат от войната, а Китай анексира шест японски острова, „Дарвин II“ напусна орбита и се приземи на едно покрито от нов сняг поле. След като издигна предавателна станция и изпрати до Земята панорамни снимки на хоризонта, отвъд който вертикално разположените пръстени на Сатурн като че ли докосваха небесата, роботът включи на пълна мощност своя ядрен реактор, притисна главата на реактора към повърхността на Енцеладус, използвайки снега и леда за охлаждане.
Полетяха талази бледожълта мъгла и след десетина минути роботът потъна и се изгуби от поглед, оставяйки след себе си единствено комуникационните антени и знаме с емблемата на Планетарното общество. След час вече се намираше на дъното на седемдесетметрова шахта, от която се издигаше колона от кристализирала пара. Ако продължеше да се спуска по същия начин, то изкуственият воден вулкан би затрупал антените за свръзка на „Дарвин II“ под покривка от сняг и лед. А дори и роботът да успееше да достигне до океана, скрит в кората на Енцеладус, то бедната машина неминуемо би била изхвърлена от вече истинския, но отново създаден от нея вулкан, вулкан, бълващ вода вместо лава и лед вместо пепел. Така че след като се спусна на седемдесет и пет метра, роботът се спря и разпъна над себе си един Миларов чадър. По-голямата част от издигащата се нагоре пара замръзна по повърхността на чадъра и само през първите десет минути дебелината на слоя нарасна на седем сантиметра и половина, след още десет вече бе двадесет и седем сантиметра, докато накрая от шахтата престана да излиза пара и вместо да се изпарява и блика през тунела, затопленият и току-що разтопен от реактора лед, образува езерце. След като разпъна още два чадъра и се спусна на нови осемнадесет метра, „Дарвин II“ изключи реакторите си за достатъчно дълго време, така че по-горните слоеве на езерото да замръзнат, образувайки запушалка в запушалката.
След това, като не преставаше да оставя зад себе си сигнални датчици, както в приказката Хензел и Гретел оставяха след себе си пътечка от трохи, сондата отново включи своите двигатели и продължи пътешествието към центъра на Енцеладус. На гърба ѝ бяха прикрепени две роботизирани подводници „Немо“ и „Линденбрук“, всяка от които дълга една десета от дължината на „Дарвин II“ и не по-голяма от мишка.
И тъй, последният ден от стария свят бе началото и краят на усилията на едно мъничко кътче от вселената да опознае себе си. Триумф. И поражение. Триумф. Преди десетилетия една по-голяма и по-скъпа сонда бе насочила два сеизмични сензора към снежните полета на Енцеладус, след това беше изстреляла две капсули с размерите на гроздови зърна към заоблачените небеса на Титан. В капсулите се намираха роботизирани хеликоптери. Самата сонда беше снабдена с магнитно оръдие и след като пренесе товара си до Сатурн, изпълни своята мисия и запрати сондите-хеликоптери на Титан, се насочи с последен тласък към Енцеладус. Когато роботът се приземи на Равнината на Саган, целият свят звънна като камбана, а извиращият изпод земята звън бе музика, разкриваща, че долу цял нов океан очаква да бъде изследван. Водата изпълваше от кора до кора дебелия едва сто и седемдесет километра скалист сателит. Кората, настоящата повърхност на Енцеладус, бе буквално свят, затворил в себе си друг свят, една толкова малка планетка, че „Немо“ и „Линденбрук“ биха могли да пребродят нейната повърхност от пет хиляди и четиристотин километра само за един ден. Но те не бяха създадени просто да обходят кората отвътре. Техните създатели са си били наумили по-важни задачи: да докажат съществуването на мъничките топли езерца на Дарвин.
Мъжете и жените, изготвили плана на мисията, бяха научили от облитанията на астероидите на робота „Галилей“ и от собствените си спектрални анализи на вулканичните изригвалия на луната на Юпитер — Йо, че сярата е широко разпространена из цялата слънчева система. Известно им беше, че следователно седиментите във вътрешните морета на Енцеладус би трябвало да изобилстват на сулфиди. А от изследванията на подводните земни дълбини бяха научили, че е възможно цели екосистеми да съществуват на места, в които не проникват слънчевите лъчи, стига само в тях да има достатъчно сулфиди, които да послужат за хранителна база, и въглерод, който да даде основата на самия живот.