На седемдесет светлинни минути оттам, в люлката на човечеството, вероятността на Енцеладус да съществува и най-обикновената, хранеща се със сулфиди бактерия, бе предизвикала разкол в Римокатолическата църква. От едната страна бяха застанали радикално настроените йезуити, склонни да виждат в подобно откритие окончателния триумф на човешкия разум и стремящи се сред безкрайната пустиня да прозрат в божествения промисъл. От другата страна се намираха също радикално настроените традиционалисти, за които самата идея, че животът би могъл да възникне от само себе си в космоса, бе нарушаване на привилегированите отношения между Човека и неговия Създател. Според тях приемането на тази вероятност би отприщило и няколко твърде тревожни, ако не и еретични въпроса: Дали Бог е създал извънземната плът и кръв също по свой образ и подобие? Дали Исус от химните, спасителят на човечеството е един, или е посетил под една или под друга форма всички разумни създания във вселената?
След месец „Дарвин II“ се бе спуснал на близо две хиляди и осемстотин метра, но му оставаха още километри. Седмица по-късно и още шестстотин метра по-надълбоко, сондата премина покрай някаква древна ледена цепнатина, в която някога бе замръзнала изригващата нагоре вода. Това вероятно се било случило по времето, когато из ливадите на Монтана още бродели динозаври. Най-горният слой на ледената кора бе кафяво-синкав и именно там за пръв път хемосензорите на „Дарвин II“ откриха бледи следи от порферинови молекули.
Точно в този ден, след шестседмично затишие, прашинките нахълтаха в пространството около четири жилищни блока в Куинс, в този ден бе разпространено ново, изненадващо неблагоприятно предвиждане за реколтата от пшеница в Средния запад; в същия този ден рухна стоковият пазар.
Ден шестдесет и седми
Новините за откритието на хемосензорите на „Дарвин II“ прекосиха пространството до „Алфатаун“, оттам бяха изстреляни през нервните окончания на сателитните предаватели, за да попаднат в новинарските програми и компютри по цялата земна повърхност, но не породиха почти никакъв отклик.
В някой обичаен ден откриването на следи от извънземен живот на (или по-точно вътре в) Енцеладус би било за някои хора изключително вдъхновяваща новина, за други би била скверно известие, но в този ден тя беше просто някакъв незначителен куриозен факт, затъмнен от назряващото усещане, че този път предвестниците на катастрофите може и да са били прави в края на краищата и че всички успешни начинания, всички открития, плодовете на цели векове труд не значат абсолютно нищо, след като самите им създатели са вече обречени.
Някакво подобие на шок или вцепенение обхвана нервните окончания на човечеството на Енцеладус и човешката общност на Земята. Внезапно светът загуби всякакъв интерес към онова чувство за задоволство, което пораждат откритията, така както тежко болният загубва какъвто и да било интерес към галавечерите. Енцеладус се превърна просто в бележка под линия в Интернет. Нищо повече. Изглеждаше твърде нищожен на фона на видеоматериалите с натоварените петролни танкери, закотвени във водите край Манхатън и Лонг Айланд. Техните капитани твърдяха, че не отиват на док, защото ги било страх да не се заразят с акари, но след като оредяващите доставки на бензин бяха довели до това по магистралата на Лонг Айланд да минават дневно една трета от обичайното количество коли и край всяка бензиностанция се виеха опашки дълги по два и повече блока, по мрежата и по радиото започнаха да се чуват гласове, че ако капитаните са действително уплашени, то те просто биха обърнали своите кораби и биха отплавали. Според повечето наблюдатели вместо това те изчакваха намаленото предлагане и повишеното търсене да предизвикат голямо покачване на цените на техния товар — независимо в каква точно сума ще се изрази магическата дума „голямо“.
Въпреки че официално границите на Лонг Айланд бяха отворени, трафикът на кораби и камиони, а следователно доставката на храни и горива ставаха все по-накъсани. Потокът от коли по прострелия се над Лонг Айланд мост „Робърт Моузес“ беше съвсем рехав и необичайно строен, виждаха се най-вече коли и микробуси. Повечето превозни средства напускаха острова, а някои от тях бяха натоварени с къмпингови пособия. След като 81-ва въздушна дивизия обля Куинс със сапунена вода, а цените на млякото, когато изобщо го имаше, станаха неприлично високи, все по-голяма част от жителите на Лонг Айланд започнаха да подозират истинските размери на бедствието. Стотици и хиляди от тях си стегнаха багажа и потеглиха към измамната неприкосновеност на горите на Нова Англия, в които биха могли да ловят риба и да лагеруват, докато кризата отмине и животът възобнови нормалния си ритъм. От радиото в колите и от лаптопите научиха за въстания и прекъснати комуникации в Индия, Тайланд и някои части на Африка. В Япония, където ежедневно изтичаха милиарди долари през борсата и банките, недостигът от стоки бе стопил 26 процента от националния продукт, сякаш те никога не бяха съществували. За да се притъпи ефектът от изчезването на тези пари, към Токио бяха подадени огромни суми, с които да се възпрат японските инвеститори от това да насочат интересите си някъде другаде в глобалния пазар. Навсякъде по света лихвите скочиха до небето, а бизнесът от Австралия до Лонг Бийч стана нестабилен. Мнозина от отправилите се към Кънектикът лонгайландчани наскоро бяха загубили своята работа. Но те се придържаха към старата философска нагласа на Ан Ландърс/ Адел Сигмънд: „Щом животът ти сервира само лимони, вземи ги и направи с тях лимонада“ — и се опитваха да видят в тези злощастия възможност да излязат сред природата и да си позволят така необходимата им почивка на село. Но онези от тях, които вече бяха достигнали до претъпканите земи в провинцията, започнаха малко късно да осъзнават, че потоците са задръстени от животинска мърша, че рибите в тях са мъртви и че самата почва е отровена.