Ейми се опитваше да отпъди от мислите си възгледите на Джери за човечеството. Бяха твърде мрачни, но не можеше повече да си затваря очите, не и след като видя как един спор за пица и чаша вода се изроди в истински бунт, в който за малко да загине.
Беше открила на Двадесет и осма улица една пицария, която още работеше, все още я посещаваха, все още бе заредена с изстудена газирана вода и бира и прясно изпечено кафе. Малкото семейно заведение бе част от разрастващата се и преуспяваща подземна икономика. Не приемаха пари в брой, само златни „монети“ и бартери.
След като размени шепа мултивитамини за един крайшник „Сицилианска“ пица и кутия „Корс“, Ейми видя как едно китайско семейство заплати за цял пай със златна пръчица с гравирана на нея панда. След това жената помоли собственика за чаша вода и тогава започнаха неприятностите.
Собственикът, петдесетгодишен мъж, поиска друга златна пръчица. Когато жената се възмути и каза, че водата се полага безплатно, той подробно ѝ обясни, че напоследък било станало твърде скъпо да мие чашите с вода и сапун. Тя го изгледа, все едно че казваше: „Ето, вземи, алчен кучи син такъв“ — и подбутна към него едно бляскаво петдоларово парче злато.
По принцип нещата биха могли да спрат дотук, но жената на собственика беше видяла всичко зад тезгяха, наблюдавала бе, докато накрая не ѝ беше прекипяло.
— Вие! — изкрещя тя в претъпкания салон. — Вашите хора идват тук, все едно че това е ваша страна, и си мислите, че я притежавате! Взимате ни хляба. Взимате ни работата. И си въобразявате, че сме ви задължени!
Собственикът стоеше до нея, без да каже нищо. Синът на собственика излезе от задната стаичка, без да каже нищо. Мъжът на китайката рече:
— Моля, престанете.
А детето им добави:
— Защо просто не ни оставите да ядем?
Но жената на собственика възприе това като покана да се разкрещи още по-гръмко и започна да вика на китайката „животно“, заяви, че съпругът ѝ също е животно, което принуди последния да стане и да извика: „Млъкнете!“ — и докато постоянните клиенти започнаха да изоставят своите пици и бири и да се отправят към изхода, синът на собствениците изкрещя:
— Да не си казвал на майка ми да мълчи! — И изведнъж сякаш самата земя се раздвижи под кресчендото на техните викове.
Разлетяха се чаши, подноси и парчета пица. Един стол се разби някъде близо до рамото на Ейми и се разнесе безпогрешно различимият звън от счупено стъкло. Ейми хукна по посока на звука и изскочи след десетина други клиенти през отвора, който само допреди малко беше стъклена витрина. Забеляза как двама клиенти от лявата ѝ страна тичешком отмъкваха бири, витамини и злато, възползвайки се от разсейването на собствениците.
Когато престана да тича и свърна вече ходом в най-близката пресечка, Ейми осъзна, че главата я боли. По скалпа ѝ минаваше дълъг тесен прорез — или някоя хвърлена чиния бе обръснала черепа ѝ, или беше минала твърде близко до стърчащите от рамката на счупения прозорец парчета стъкло. Леко проследи с пръсти очертанията на прореза, като се страхуваше да не натисне твърде силно и да потече още кръв. Кръвта бе изпръскала дънките ѝ и когато погледна надолу, видя, че са разкъсани, а блузата ѝ е съсипана.
Понеже беше пазач в силно охраняван затвор, Ейми си мислеше, че вече е виждала хора във възможно най-отчаяно състояние. Беше си мислила, че ще свикне с гледката, че дори ще ѝ стане досадно. Но все пак историята с пицата бе съвършено ужасяваща и съвършено дезориентираща.
Плъхове в клетка…
Може би в края на краищата Джери притежаваше верен усет за човешката природа. Захарта, бензинът и почти всичко ценно се раздаваше с купони и по всичко личеше, че преди да се подобри, положението има още да се влошава. Един оцелял от Бангладеш бе произнесъл следните ужасни думи пред Сената: „Бедствия… и голям глад… Започна първо така, после иначе… докато накрая цялата страна почерня.“
Хората бяха наплашени, а Ейми знаеше, че когато наплашените се вдигат на бунт, че когато хората се страхуват, те убиват. Джери я бе предупредил, че ако наистина се зададе глад, най-безопасният момент (от гледна точка на клетката с плъхове) беше, когато отслабените от глада маси изоставят бунтовния си плам и се примирят да последват когото и да било, стига той да им предлага изход. А най-опасният момент, смяташе той, тепърва предстои. Хората все още се хранеха достатъчно добре, храната им позволяваше да бъдат раздразнителни, а раздразнената, уплашена тълпа имаше достатъчно сили, за да се бори.
— Първо ще станеш свидетел на случайни изблици на гняв — бе казал Джери. — Но ако храната продължи да намалява, накрая ще надделее политиката на клетката. После можеш да се огледаш и да си избереш който и да било хулиган от уличните схватки. Повечето от тях са аматьори в сравнение с това, на което е способен някой обикновено глава на семейство, когато изгуби контрол сред разярената тълпа.